Приземихме се без проблеми на място, предназначено за кацане на хеликоптери — открито пространство сред обширни гори в югоизточна Вирджиния. Намирахме се в средата на имение, собственост на мой приятел, богат предприемач, който — по собствените му думи — не знаеше нищо за онова, което наричаше „компютърни неща“, но надушваше победителя и инвестира милиони в новосъздадена софтуерна компания, след което превърна тези милиони в милиарди. Това беше неговото скривалище, мястото, където ловеше риба в езерото или ходеше на лов за елени, когато не беше в Манхатън или Силициевата долина. Имението се разпростираше на повече от хиляда акра, покрити с вирджински борове и диви цветя, с възможности за лов и каране на лодка, за дълги преходи и лагерни огньове. След смъртта на Рейчъл бяхме идвали с Лили тук в почивните дни на няколко пъти, седяхме на понтона, правехме дълги разходки, опитвахме се да открием тайната как да се справим със загубата.
— Ние идваме първи, нали? — попитах Алекс.
— Да, сър.
Добре. Исках поне няколко минути предимство, за да си събера мислите и да се приведа в приличен вид. Вече нямаше място за грешки.
През следващите няколко часа можехме да променим световната история за поколения напред.
На юг от мястото, където кацнахме, имаше пътеки, които водеха до пристан с лодки, но иначе се виждаха само гъсти гори. На север се издигаше хижа, построена преди повече от десет години от цели дънери бял бор. Цветът на дървото се беше променил през годините от светложълт на тъмнооранжев, но така беше в тон с небето по изгрев-слънце.
Една от най-благоприятните особености на това място — най-вече във връзка със задълженията на Алекс — беше, че е труднодостъпно. Нямаше път, по който да се влезе в имота от юг или запад, защото имението беше защитено от деветметрова електрическа ограда, снабдена със сензори и камери. От изток имотът граничеше с огромно езеро. Агенти на Тайните служби го охраняваха, застанали на пристана. А за да се стигне до имението с автомобил, трябваше да се намери необозначена чакълена отбивка от магистралата, а после да се излезе на черен път, преграден от колите на Тайните служби.
Настоях за лека охрана, защото мястото трябваше да остане скрито. Онова, което предстоеше да се случи, трябваше да стане в пълна тайна. Тайните служби се набиват в очи, когато се разгърнат в пълния си мащаб — целта им е такава: да се набиват на очи. Бяхме постигнали равновесие между обезопасяване и ненатрапчивост.
Тръгнах несигурно нагоре по леко възвишение. В едната си ръка носех системата, защото колелцата й трудно щяха да се движат по гъстата трева. Въздухът тук навън беше толкова различен, толкова свеж и чист, изпълнен с уханието на диви треви, че за миг ми се прииска да забравя, че светът е на ръба на катастрофа.
В единия край на поляната беше опъната палатка, цялата в черно. Ако не бяха по-различният цвят и платнищата от всички страни, щеше да прилича на всяка друга тента за тържество на открито. Вместо това беше направена така, че да позволява лични разговори било очи в очи, или по електронен път в пълно уединение, заглушаваше всички други сигнали, всеки опит за подслушване.
На това място днес щяха да се проведат много решаващи и поверителни разговори.
Агентите бяха отворили хижата. Беше обзаведена в рустикален стил — по стените имаше ловни трофеи, висяха картини в борови рамки, издълбано кану служеше за библиотека.
Мъж и жена се изправиха, когато влязох. Системата, която държах в ръката си, им направи впечатление, но замълчаха. Мъжът беше Девин Уитмър, четирийсет и три годишен, приличаше на учител в колеж — беше облечен със спортно сако и панталони, официална риза, разкопчана при яката, дългата му коса беше пригладена назад, в брадата на слабото му лице се прокрадваха сиви косъмчета — младееше, но торбичките под очите издаваха напрежението, което беше преживял през изминалите две седмици.
Жената се казваше Кейси Алварес, трийсет и седем годишна, малко по-висока от Девин и с по-делови вид — прибрана мастиленочерна коса, червени очила, блуза и черни панталони.
Девин и Кейси бяха съпредседатели на екипа за неутрализиране на надвисналата заплаха, част от работната група, свикана от мен, след като вирусът, който нарекохме „Тъмните векове“, направи своята забележителна поява в сървърите на Пентагона преди две седмици. Казах на подчинените си, че искам най-добрите специалисти, независимо какво ще ни струва като усилия и средства, без значение откъде ще дойдат хората.