Тя наклони глава.
— По-скоро стари сведения.
Лиз ми съобщи онова, с което разполагаше. Не ми се вярваше, че е възможно да се почувствам по-зле.
Десет минути по-късно отворих дебелата врата и излязох от стаята за връзка, Алекс вървеше към мен. Кимна ми.
— Току-що са стигнали до постовете на охраната на пътя — осведоми ме той. — Израелският министър-председател пристигна.
ГЛАВА 51
Делегацията на израелския министър-председател Ноя Барам дойде според предварителните планове: вече беше пристигнала една кола, следваха два бронирани джипа, единият с охраната, а другият — шофиран от самия министър-председател.
Ноя слезе от джипа със слънчеви очила, по яке и панталони. Погледна за момент небето, сякаш за да потвърди, че все още е на мястото си. Такъв беше този ден.
Ноя беше на шейсет и четири, с прошарена, дълга под раменете коса, тъмни очи, които могат да бъдат както свирепи, така и пленителни. Тя е един от най-безстрашните хора, които познавам.
Позвъни ми вечерта, в която бях избран за президент. Попита дали може да ме нарича Джони, а никой в живота ми не ме беше наричал така. Изненадан, смутен, замаян от виното, отговорих: „Естествено!“. И оттогава тя се обръщаше към мен така.
— Джони — каза ми тя сега, махна очилата си и ме разцелува по двете страни. Ръцете й стискаха моите, на лицето й имаше делова усмивка. — Приличаш на човек, който в този момент се нуждае от приятел.
— И още как!
— Знаеш, че Израел винаги ще бъде на твоя страна.
— Знам — отвърнах. — И благодарността ми е безгранична, Ноя.
— Давид беше ли ти от полза?
— Помогна ми много.
Свързах се с Ноя, когато открих изтичането на информация от моя екип по национална сигурност. Не знаех на кого мога да вярвам и на кого не мога, затова се принудих да използвам разузнаването на „Мосад“ и да работя пряко с Давид Гуралник, неговия директор.
С Ноя имахме разногласия относно решенията за Западния бряг, но що се отнасяше до въпросите, които ни събираха сега, в позициите ни нямаше разлика. Сигурни и стабилни Съединени щати означаваха сигурен и стабилен Израел. В техен най-голям интерес беше да ни помагат, а и нямаха никаква причина да ни откажат помощта си.
Освен това разполагаха с най-големите киберспециалисти в света. Отбраняваха се по-добре от всеки друг. Двама от тези специалисти пристигаха с Ноя и щяха да се присъединят към Оги и моите хора.
— Аз ли съм първа?
— Да, Ноя, първа си. И ще се радвам да си поговорим, преди другите да дойдат. Ако имах време да те разведа…
— Моля… да ме разведеш ли? — махна с ръка. — Това е хижа. Виждала съм хижи.
Подминахме хижата и тръгнахме към двора. Забеляза черната палатка.
Отправихме се към гората, дърветата бяха по десетина метра високи, диви цветя цъфтяха в жълто и виолетово, вървяхме по каменната пътека към езерото. Алекс Тримбъл ни следваше, говореше по радиостанцията си.
Запознах я с развитието на събитията, което не беше кой знае какво.
— От онова, което знаем до момента — каза тя, — съдим, че надали става дума за биологично нападение в голям град.
— Съгласен съм. Но може би целта им е да ни попречат да реагираме на нападение, след това да внесат някакъв патоген. Това ще включва унищожаване на сгради и техническата ни инфраструктура.
— Така е, така е — съгласи се тя.
— Може би експлозията на газопровода говори за това.
— Как именно?
— Компютърен вирус, някаква зловредна програма, е причинила нарушението — обясних. — Потвърди се преди няколко минути. Вирусът е предизвикал увеличаване на налягането, което е довело до експлозията.
— Да? И?
Въздъхнах и спрях, обърнах се към нея.
— Ноя, през 1982 година направихме същото в Съветския съюз.
— Моля? Саботирали сте газопроводите им, така ли?
— Директорът на ФБР ми каза. Рейгън научил, че Съветският съюз се опитва да открадне промишлен софтуер. Затова решил да им позволи да го откраднат. Но първо сме го фалшифицирали. Превърнали сме го в скрита бомба. Затова когато Съветският съюз го отмъква и го привежда в действие, се стига до огромна експлозия в Сибирския газопровод. Хората ни казаха, че на сателитните снимки се вижда една от най-големите експлозии на всички времена.
Тя се разсмя въпреки обстоятелствата.
— Рейгън — поклати тя глава. — Не съм чувала тази история. Но звучи като нещо типично за него — наклони глава и ме погледна. — Това обаче е стара история.
— И да, и не. Научихме, че няколко души са били осъдени за грешката. За Кремъл случилото се е било изключително сериозно. Много хора са наказани. Някои получават доживотни присъди. Подробности не са ни известни. Но един от агентите на КГБ, който изчезнал безследно след случилото се, се казвал Виктор Чернокев.