— Никога не съм си мислел, че си се тревожела дали ще дойда, или не — признах й аз.
— Направо полудявах, ако не дойдеше. Сигурно съм си въобразявала, че завинаги си ме изоставил или нещо подобно. Сега ми е трудно да пресъздам какво чувствах… все едно, че ти беше вътре в мен като бял дроб или сърце, като нещо, с което не можех да се справя. Никога не съм мислила за това като за любов или нещо подобно. Беше нещо повече… лудост някаква. Като че ли не знаеш докъде свършва твоето собствено тяло. Просто лудост.
— Само ако знаех… — промълвих аз.
Но в същото време много добре знаех, че нямаше да има никакво значение, защото всичко тогава се случваше безмълвно, отвъд царството на думите, които можеха да му придадат някаква форма.
— Елена ми спомена веднъж нещо важно — продължи Рита. — Беше след смъртта на баща ни. Тогава тя беше много гневна, също както и ти я описа пред мен. Та тя все повтаряше, че хората като нас — тя имаше предвид и теб — хора без истинско семейство, били патетични. И че целият свят бил така нагласен, че ако не му пасваш, ако не правиш това, което ти е присъщо, тогава си никой.
— Такива сме ние двамата — кимнах аз. — Това обяснява всичко.
— Да.
Тя начерта една линия в пясъка с палеца на крака си и веднага след това бавно я изтри с ходилото си.
— Понякога ми идва да се разкрещя — рече тя. — Само като се замисля за това. За всичко, което няма никакъв смисъл.
— Не бива да се разсъждава така.
Но беше истина: начинът, по който нещата можеха да се окажат невъзможни и да не могат да бъдат обяснени или оправдани. Съществуваше само една разделителна линия, която прекосяваше съзнанието и след която не оставаше нищо, освен опустошение.
— Елена ми каза за теб нещо, което много ме разтревожи — признах й аз. — Нещо свързано с твоето следване и така нататък.
— Е, добре де. Нали я знаеш каква е. Винаги е склонна да преувеличава.
— Каза ми, че не си взимаш изпитите.
— Тя ли ти каза това?
— Не е ли вярно?
— Изпуснах два от курсовете си, това е всичко. След като баща ни се разболя. Това е цялата история.
— Но тя ми каза, че си била много объркана.
— Може би наистина съм. Може би тъкмо в това е проблемът.
Сега, като седеше до мен, ми изглеждаше напълно разумна, с ясно съзнание, уверена и силна.
— Когато бях малка — продължи тя, — често си мислех, че в мен живеят две същества. Едно истинско и едно друго, много по-грозно, каквото смятах, че съм отвътре, някакъв специален каприз на природата. Другото ми аз, онова, което не беше толкова специално, а по-скоро беше съвсем нормално и най-обикновено, получаваше средни оценки, в нищо не беше специално и си имаше най-обикновени приятелки със средни качества, че на всичкото отгоре вършеше само най-нормални постъпки. После установих, че лесно можех да заблуждавам хората, да се преструвам, че съм само едно обикновено момиче, и хората охотно ми вярваха. От дълго време мисля, че това, което през целия си живот съм правила, е да се преструвам. Така внезапно осъзнах, че не зная кое от тези две същества всъщност е реалното. И се наложи да избирам коя да бъда.
— И ти кое от двете същества избра? — попитах я аз.
— Не зная. Не зная.
Тя зарови крак в пясъка.
— Може би точно заради това не мога да се реша… — добави тя, — да бъда обикновена. Може би защото си мисля, че другите ще се разочароват от мен, както вече се случи с теб.
Тя ме молеше да я освободя, за да може да избере единия от двата пътя, пред които бе изправена, но единият от тях не предвиждаше моето участие.
— Може би се е случило — уточних аз. — Може би заради това ти се спря на този избор. Това не е нещо толкова лошо, искам да кажа да бъдеш обикновена.
Задуха лек ветрец и косата на Рита потрепна на фона на залеза като черен ореол с червеникави оттенъци. За мен беше почти непоносимо да я гледам, да усещам присъствието й, да си вярвам, че целият ми досегашен живот е бил само подготовка за това — да я обичам.
— Мисля, че вече трябва да тръгваме — предложи ми Рита.
Но ние останахме там, без да говорим повече. Искаше ми се тя да пристъпи към мен, да се притисне до мен и да остане така, да усещам тялото й прилепнало до моето както онзи последен път, да го приемам като естествено продължение на моето тяло. Нали сега ни деляха само няколко сантиметра, само малка пролука, изпълнена единствено с въздух, която, разбира се, не беше никаква пречка за нас. Така ние още по-силно се желаехме, а ръцете ми помнеха единствено и все по-осезателно усещането, от което бях тъй безнадеждно лишен, да я държа в прегръдките си.