Накрая тя се надигна, сякаш за да ме освободи от магията на близостта си, отдалечи се и нагази в плитката вода около скалата. После, без да погледне назад, започна бавно да се отдалечава от брега по течението на реката. Водата постепенно стигна до глезените й, после още по-нагоре и намокри подгъва на роклята й. Застанала така, насред течението, тя ми заприлича на една от онези статуи на жени, които могат да се видят на носа на някой кораб, разперили ръце над морската шир. После, все така тихо, тя се извърна и излезе на брега.
— Добре ли си?
— Мисля, че да. Да.
Върнахме се в селото по друг път — по една тясна асфалтирана алея, заобикаляща засетите с жито ниви, покрай малки смълчани махали, от по няколко скупчени и рушащи се къщи. Хладната влага от сутринта бе отстъпила на жегата, която всеки ден по пладне притискаше долината и като че ли изкривяваше всичко, което се изпречеше пред очите ми, а полето замираше в тишина и покой. Алеята постепенно се отклоняваше все повече в посоката, водеща право към селото, но минаваше по-настрани от големия път, така че се затрудних да определя кога точно ще се върнем. Но след като изкачихме един хълм, ние изведнъж се озовахме на пътя, спускащ се към селото.
Щом наближихме покрайнините му, Рита ме хвана за ръка, сякаш това бе навик, отдавна установен между нас. Изминахме последния участък заедно, рамо до рамо като брат и сестра, запътили се към своя дом, кимайки усърдно на всички селяни, с които се разминавахме пътьом.
Двадесет и осма глава
Когато се прибрахме, заварихме Джон да приготвя обяда, приведен над една тенджера на печката. Вратата на спалнята му беше разтворена и на леглото му се виждаше оставена една малка раница.
Само миг ми бе необходим, за да се досетя, че именно Джон е бил онзи човек, когото видях в далечината на брега на реката.
— Ние бяхме на реката — казах му аз.
— Аха.
— Там долу има един горещ извор. Майка ми обичаше да ходи там.
Най-после погледите ни се кръстосаха и аз вече със сигурност знаех, че той е бил онзи, когото бях видял там, на брега. Явно е търсел горещия извор.
— Намери ли го? — попита ме той.
— Не.
По време на целия обед ме преследваше натрапчивото чувство, че този въпрос виси между нас с неоспорима яснота и то толкова осезателно, че дори не бе необходимо да се изказва на глас. Нещо, което не зная как точно да опиша, бе засилило моята увереност — може би изражението, което се четеше в очите му — погледът му, който изразяваше едновременно потвърждение и молба, все едно че си бяхме споделили някаква съкровена тайна. Внезапно осъзнах с пълна сила физическото му присъствие: ако се пресегна с ръка, ако опра дланта си о кожата му, ще мога да усетя как неговата плът реално се докосва до моята, ще се уверя, че съществува, че през всичките тези години не е бил само плод на въображението.
Усетих как заради измамата му в мен се надига вълна от гняв. Исках само едно — да го оставя да си тръгне, но едва след като открито поставя въпроса пред него. Вече се бяхме уговорили къде да отидем следобед и преди да се усетя, бяхме на път с моята кола. И тримата усещахме онова чувство на едва сдържано напрежение, което бяхме изпитали в зоологическата градина преди няколко месеца в Канада. Джон предложи разходка до някакво археологическа експозиция в съседния град и от задната седалка ми даваше кратки указания, докато се взираше в разстланата на коленете си карта на пътищата в района, а на мен бе предоставена задачата да се оправям сред плетеницата от тесните криви улички на града. За беля пропуснах един завой и след секунди се озовахме в една задънена улица. Едва успях да обърна колата, а задната броня задра в една ниска каменна преграда, бележеща канавката край пътя.
— Може би трябваше да опитаме по онази улица, която води нагоре — обадих се аз.
— Скоро ще пристигнем — успокои ме Джон. — Само трябва да се изтеглиш още малко в обратната посока.
Най-после се добрахме до сградата, която търсехме: беше голяма, разположена на края на стария квартал и с вид на средновековен дворец. Вътре ни посрещна един чевръст мъж с посивяла коса, който говореше доста добре английски — оказа се, че бил уредникът на музея. Веднага щом узна, че идваме отвъд океана, ни предложи да ни разведе наоколо. Първо ни поведе към една полутъмна зала, приличаща повече на пещера, в която бяха изложени различни остъклени витрини, с обяснителни надписи на всяка. Ние се оказахме единствените посетители. Заради нас, естествено, уредникът бе принуден да включи осветлението и да отмести с изискан жест преградата на входа, сякаш осигуряваше достъп до някаква по-специална стая, както в един дом се осигурява стая за роднини, неочаквано пристигнали на гости.