— Малко е прекалила с този грим, бих казал. Някак си не е в нейния стил.
Разсеяният ми поглед попадна върху тортата, оставена върху кухненския плот. Отгоре се четеше надписът „ЧЕСТИТА ДВАДЕСЕТГОДИШНИНА“.
— Трябва да си вървя — рекох аз.
— Явно не ти понася много тук. Аз мисля, че бих могъл още да поостана.
В коридора пък се разминах с Джон. Внезапно ме обзе подозрението, че той, докато съм бил там вътре, през цялото време ме е следил незабелязано.
— Не се ли чувстваш по-добре? — попита ме той.
— Извинявай. За какво ме питаш?
— Ами твоят приятел ми спомена, че нещо не си се чувствал добре.
— Да. Не. Само нещо съм понастинал.
— Аха. — Като че ли искаше да ме задържи там, да ми съобщи нещо важно. — Е, добре. Може би пак ще се видим.
Щом излязох навън, веднага ми се зави свят. Обзе ме неясното усещане, че ме тресе, че ме боли навсякъде, но все още не можех да се отърся от надеждата, че моето тяло вече няма нищо общо с мен, че е просто едно физическо бреме, от което все някога ще съумея да се отърва, но само ако изобретя метод да се изхлузя от него. Все едно че бях достигнал някакъв предел отвъд болката, точно на границата на поносимото. Веднъж, когато бях в Африка, ми се наложи да извървя много километри сред сахарската жега, докато глупаво се опитвах да налучкам пътя до отдалеченото селце Догон. По едно време тежестта на раницата ми, болките в схванатите ми мускули и обзелото ме отчаяние ми се сториха дотолкова непоносими, че ме обзе същото главозамайващо усещане, че съм напълно изоставен на произвола на съдбата, че в настоящия миг само плувам нанякъде, съвсем безпомощен, без никаква надежда за убежище.
Навън, на улицата, прозорците на околните къщи продължаваха да светят иззад спуснатите завеси. Всеки прозорец, покрай който преминавах, ми напомняше за втренчено в мен око: ето, в тази стая, в тази къща никога не бях влизал — тъкмо това, навярно, ми подсказваше нейният прозорец. Представях си образно как вътре обитателите на тези къщи си седят пред телевизорите или камините, заобиколени от децата си, от любовниците си или от съпругите си, докато аз си оставах лишен от всички тези възможности.
Недалеч от вратата на офиса на една от банките на Колидж стрийт видях един от нашите редовни съседи от квартала, приклекнал край каменната стена и струпал край себе си няколко от торбите за смет и купчина изпокъсани дрехи, от онези, изхвърлените на боклука. Той не беше с всичкия си и редовно го привикваха в психиатричния институт, намиращ се точно срещу нашата сграда. По цял ден шеташе неуморно насам-натам, без излишен шум, също като котките, които някога имахме във фермата и които при най-свирепите студове се приютяваха за няколко седмици в котелното, но после отново започваха да се щурат из най-скришните места. Нашият портиер Еди го наричаше Хосе, което може би беше само някаква тяхна шега, понеже този бездомник никак не приличаше на латиноамериканец и въобще на никой друг не напомняше, а си беше най-обикновен клошар, с типичния за тази прослойка занемарен външен вид, пъпчива кожа и сплъстена, отдавна немита коса. Понякога разпиляваше направо върху тротоара съкровищата си, за да им се любува като на фетиши. Сред тях всичко можеше да се намери: счупена рамка на фотография, част от дръжка на свещник, олющена статуетка на Дева Мария.
Сега само се олюляваше на токовете на обувките си, като се завърташе ту на едната, ту на другата страна.
— Имаш ли някакви дребни монети?
Не посмя да ме погледне в очите, нямаше го усещането за контакт, а само думи, изскачащи от устните по-скоро като някакъв тик. Напъха в джоба си монетите, които му дадох, без въобще да ги погледне.
— Благодаря ти.
В апартамента пак ме обзе познатото до болка натрапчиво безпокойство за нечие неведомо и невидимо чуждо присъствие. Най-старателно проверих всяка стая. Нищо не открих. Ала чак сега треската ме сломи и наистина се почувствах болен. Смътно помнех, че леглото ми е било замърсено по някакъв начин, но не бях сигурен какво да сторя срещу това. Накрая разпънах върху него моя спален чувал и се сгуших вътре в него. Чак когато изгасих лампата, зърнах очертанията на пакетчето върху бюрото си, което навярно съм стискал в ръка като някакъв талисман през цялото време, докато съм пътувал насам: подаръка за рождения ден на Рита.
Тринадесета глава
През нощта на няколко пъти повръщах, като всеки път се надигах с мъка от леглото и с препъване се довличах до тоалетната чиния, за да коленича пред нея, измъчен до обезумяване от непоносимото разбълникване на стомаха ми. Накрая останаха да ме мъчат само сухите напъни, понеже нищо не бе останало във вътрешностите ми. След като отново си легнех, само след няколко минути на затишие те отново започваха да се бунтуват. Представях си, че плавам нейде сред бурно море, че отново съм се озовал на онзи кораб, който ме бе довел в Канада, че пълзя по пода на каютата към моята койка, докато майка ми стене и постепенно се унася в последния си сън, кървяща до смърт.