По някое време през тази кошмарна нощ навън се развилня истинска буря. Започна с проливен дъжд, последван от силен вятър. Чувах го дори през съвсем леко открехнатия прозорец в спалнята. Все пак намерих сили да стана и да го затворя, но стаята като че ли вече бе погълнала своята доза от бурята, понеже навред се търкаляха листа и се чуваше шумно дрънчене като от хиляди стъклени висулки. Навън синкави мълнии проблясваха ослепително на фона на ужасно притъмнялото небе. Първо просветваха за миг светкавиците, после долиташе глухият тътен на гръмотевиците. После всичко се повтаряше, като небето се раздираше от побеснелите стихии. Сякаш отново се превърнах в момче, което си въобразява, че светът прилича на крехка топка, обгърната отвсякъде от небесната твърд; че всеки блясък, всеки екот предвещава пропукване на тази небесна твърд и че тъкмо тогава през тези пролуки прониква ослепителната светлина от по-горното небе, гледката към което иначе бе недостъпна за нас, простосмъртните.
Чак на разсъмване се унесох в неспокоен сън. Тогава дойде ред на цяла върволица от сънища, които по-скоро наподобяваха спомени, странно преплитащи се според неразгадаемата логика на всички сънища. Представих си, че отново крача по пътя към селцето Догон, само че този път валеше дъжд. В далечината съзрях масивните монолитни скали, грамадни, извисяващи се над пейзажа като камъни, захвърлени от боговете. После започна някаква необяснима мистерия, свързана с местен ритуал, чийто финал наподобяваше изкупление за някакво прастаро престъпление. Когато най-после се добрах до селото… дали това всъщност се бе случило? Дали наистина бях стигал до там в реалния живот? Селяните до един се бяха приютили по домовете си, наподобяващи по-скоро на пещери, изсечени в отвесните скали, но кой знае защо, в съня ми те приличаха на етажи от някой хотел. Аз започнах да обикалям жилище след жилище, за да разпитвам местните хора; но всеки път се повтаряше все една и съща сцена — те ме посрещаха с все същото безразлично свиване на рамене, отбягвайки отговорите, като твърдяха упорито, че няма нито ритуал, нито изкупление, нито някакво прастаро престъпление.
Дъжд и още дъжд: продължи през целия ден, чак до вечерта. Излязох съвсем за кратко, само колкото да взема нещо за ядене, защото чувствах стомаха си изпразнен докрай. Навън дъждът се лееше над улиците като плътна завеса, заливайки шахтите на канализацията.
На завоите автомобилите нагазваха в дълбоки локви и водата се разплискваше обилно във всички посоки. Хосе се бе приютил под навеса на спирката до Хурон. Пак бе изпаднал в обичайния си унес, пак се поклащаше, въртеше глава, а погледът му се щураше диво по протежението на мократа улица, докато неговите торби с боклук и чували бяха струпани наоколо като скъпоценна плячка.
Позвъних на Рита.
— Тя излезе. — Още щом чух неразбираемо загадъчната интонация на Елена, ме обзе поредният пристъп на параноя. Тя знаеше за нас. Или щеше да узнае, рано или късно. За мен това бе равностойно на бомба със закъснител. Образно си представях страшните последици, независимо дали тази неприятност ще се случи след седмици или години.
— Знаеш ли къде е отишла?
— Не зная. Мислех си, че може да е при теб.
Последва пауза.
— Да не би да си нещо болен? — попита тя.
— Да. Само грип, нищо повече.
Заспах. Но трескавото напрежение, измъчващо мозъка ми, беше постихнало. Като че ли тревогите ми се бяха по-изчерпали, за да се озова на някакво ново място, нещо като преддверие на Ада, където господстваше само умората, само сънливото отстъпление без никакъв възможен изход. По едно време започна да ми се привижда как Рита идва при мен, как се грижи нежно за мен, как коленичи покрай леглото ми, за да бърше с някаква топла кърпа потта от пламналото ми в треска чело, от веждите ми. На нощната масичка видях лъскав леген, а на стената — разпятие. От вратата се чуваше тропот на конски копита по някакъв калдъръм, после скърцане от колела на карети: някой идваше за нас, но ние в следващия миг се надигнахме и побягнахме сред златистата светлина на следобеда.