Когато се събудих — точно на Великден — от треската ми вече нямаше и следа. Апартаментът ми изглеждаше така сякаш бурята бе преминала през него: по леглото ми бяха разхвърляни дрехи, на пода бяха стоварени цял куп кърпи със следи от повръщано по тях, а в ъгъла бе струпана още по-голяма купчина чаршафи, онези със следите от кръв, останали след Рита; в кухнята на масата бяха оставени консервни кутии с наполовина изядена храна. В мивката бе изоставен незапомнено висок куп от неизмити чинии.
Не можех да се съсредоточа около някакъв план за действие. На бюрото ми бяха пръснати листовете от някакво есе, което така и не бях довършил и вече закъснявах повече от седмица с предаването му. До бюрото бе струпана камара книги от библиотеката — срокът за тяхното връщане също бе изтекъл. Опитах се да мисля само за сроковете, които бях просрочил, за наказанията, които ме очакваха. Останах загледан в листата, които бях изписал с наклонения си почерк. Тези редове свидетелстваха, че са ми хрумвали някакви мисли, че съм стигал до някакви изводи, че съм възприемал някоя теза като по-важна от друга. После плъзнах поглед по книгите в библиотеката, с техните трудноразбираеми заглавия, тези старателно подредени системи от толкова много думи. Имах чувството, че по някакъв начин съм изигран: нищо от всичко това вече нямаше значение, понеже нищо вече не можеше да се задържи на мястото си.
Излязох навън. Улиците изглеждаха старателно измити благодарение на вчерашния проливен дъжд. Още беше облачно, въздухът беше много влажен, от локвите се надигаше пара, особено гъста по паркингите и моравите пред къщите.
В дъното на съзнанието ми се мярна мисълта, че Рита не се бе обадила, след като я търсих. Отидох до къщата, в която живееше с Елена, и натиснах звънеца.
Елена се появи на вратата.
— Здрасти, Вик. — Удостои ме с типичната си язвителна усмивка. — Честит Великден.
После зад нея се чуха стъпки и глас на някаква жена.
— Кой е там?
— Братът на Рита.
Тя се показа от коридора, по-възрастна жена, с разрошена коса със сивеещи кичури. Спомних си, че я бях видял на рождения ден на Рита.
— Това е Сузана — представи я Елена. Вероятно с това се изчерпваше желанието й да ме запознава с тази страна от живота си.
— Здравей, братко на Рита — рече Сузана, но не ми протегна ръка.
И двете бяха облечени в размъкнати домашни дрехи — джинси и овехтели пуловери.
— Рита е навън — добави Елена. — Излезе на разходка.
— Каза ли й, че съм я търсил по телефона?
— Честно казано, снощи тя се прибра доста късно.
— Къде е била?
— Не зная — сви рамене Елена. — Може би е имала някаква среща.
Сузана се засмя.
— Нали знаеш, момчетата се срещат с момичетата — обясни ми тя, все още с усмивка на уста.
Не можех да мисля за нищо друго. Хрумна ми също, че днес бе Великден. Но никой от нас не честваше този религиозен празник, така че тук нещо май не беше наред.
— Трябва да го поканиш вътре на чаша кафе — предложи Сузана на Елена. — И без това няма много щастлив вид.
— Не. Благодаря. Трябва да си вървя.
Когато се прибрах у дома, обувките и чорапите ми бяха абсолютно подгизнали, макар че не можех да си спомня да съм нагазвал някъде във вода. Треската отново ме връхлетя и в тила си усетих мрачна тежест.
Телефонът иззвъня. Беше Елена.
— Само си помислих, че ще искаш да знаеш, че тя се прибра.
— Там ли е сега?
— Сега е под душа. Ще й кажа да ти позвъни.
Но Рита не ми позвъни. Явно двете с Елена разиграваха някаква игра, в която участваше и Сузана, а може би дори и Сид. По някое време ми се стори, че отново започнах да чувам някакви странни шумове. Но после пак се потопих в чернотата на треската, заплетох се сред сложните връзки, докато се опитвах да ги проследя, в напразен опит да си изясня сложната схема на своето притеснение.
Окопитих се едва към вторник сутринта. Когато се събудих, апартаментът бе огрян от щедра слънчева светлина, толкова ярка, че в първия миг се уплаших да не е избухнала наблизо някаква бомба. Единственият знак как бях преживял предишния ден бе още по-голямата разруха, царуваща в апартамента — още повече полуизядена храна, още повече отпадъци. Смъкнах спалния си чувал от леглото и се заех с подреждането. Първо трябваше да изчистя мръсните съдове от масичката за кафе, после почернялата тенджера с остатъци от някаква юфка и сос по дъното. В съзнанието ми бяха се запазили само бегли следи от сънищата ми: неясни, колебливи, крайно смътни. Привиждаха ми се непознати полуголи деца, с изпоцапани лица, притичващи из някакви полутъмни и мръсни стаи. И ми се струваше, че в цялата бъркотия неусетно се стопява цялата разлика между човека и звяра, че целият съществуващ ред е нарушен, че всичко познато е отхвърлено отвъд пределите на познатия ни свят.