Отново излязох навън. Този път реших да стигна до къщата на Рита, като обикалям по напречните улички. Не се бях изкъпал, нито се бях обръснал и сигурно съм изглеждал много зле. Усещах тялото си като някаква машина, единствено като средство, което ми е необходимо, за да ме премести от едно място до друго и после да бъде забравено.
Зачаках на ъгъла. Знаех, че Елена има часове в университета от десет сутринта, докато Рита трябва да отиде там следобед. Изтекоха десет минути, стана девет и четиридесет и пет, после девет и петдесет. Най-после Елена се показа на вратата, с пълна чанта с книги. Продължих тайно да я следя, докато тя преметна чантата си през рамо и затръшна вратата след себе си. Докато я следвах прикрит отдалече, докато я гледах как уверено действа, бях осенен от внезапното прозрение, че Елена винаги действа прямо и категорично, докато Рита вечно е променлива, колеблива, сливаща се с всичко наоколо, използвайки го като камуфлаж. За миг дори не успях да си припомня нейния образ. Вместо него в съзнанието ми се появяваше бяло петно, като фотография след неуспешно проявяване, на която се вижда само неясен фон, наподобяващ по-скоро празно пространство.
Изчаках, докато Елена изчезна надолу по улицата и едва тогава натиснах звънеца. Зад вратата се чуха стъпки и после се чу гласът на Рита, колеблив и напрегнат.
— Кой е?
— Аз съм.
Очите й проблеснаха, когато открехна вратата. Сигурно съм изглеждал много зле. Или донякъде налудничаво.
— Добре ли си?
За миг, както бяхме застанали съвсем близо, лице в лице, всички прегради между нас изчезнаха.
— Да. Не. Не зная. Бях болен.
— Опитах да се свържа с теб по телефона — обясни ми тя.
— О, така ли?
Стояхме все така, но не се гледахме в очите. Всичко се свеждаше само до това, че бяхме в еднакво положение: и двамата изплашени, и двамата засрамени, и двамата еднакво самотни.
Някъде отзад се чу шум от нечие движение. За миг погледът на Рита се кръстоса с моя, като завеса, която се вдигна, но веднага след това отново се спусна.
— Джон е тук.
Той беше в кухнята, седнал, какъвто си беше едър, тромав и непохватен, на един от плетените столове. Когато влязох, ми се усмихна със своята измъчена усмивка. Надигна се, за да се здрависа с мен. Усмивката му бе като на човек, който през целия си живот е понасял някакво не много голямо, но непрестанно страдание.
— Е, значи все пак отново се срещнахме, при това толкова скоро — заговори той. — Надявам се, че сега си по-добре.
Звучеше малко формално, сковано, може би се чувстваше неудобно, че съм го заварил тук. Или просто се държеше притеснено заради напрегнатото ми изражение, заради натегнатата атмосфера, която се установи след ненадейната ми поява.
— Да. По-добре съм. Благодаря.
Последва кратка, но напрегната пауза. Нещо в химията на нашите взаимоотношения, както се бяхме озовали само тримата в кухнята, предизвикваше някакво странно, трудно обяснимо напрежение.
— Хайде да седнем — предложи Джон.
Седнахме. Рита вече бе успяла да се стопи и да се слее сред обкръжаващата обстановка. Събра от масата няколко от чиниите за миене и ги отнесе до мивката, след което ни обърна гръб и се зае с домакинската работа. А на мен всичко започна да ми се струва предварително нагласено: Джон и аз край масата, а Рита отстрани, на безопасно разстояние. Отново ме обзе мигновен пристъп на трескава параноя, както толкова често ми се бе случвало през последните няколко дни.
— Не си ли твърде зает тези дни, в края на семестъра? — попита ме Джон.
— Да — отвърнах. — Така е.
— Аха.
Това послужи като скован увод към предстоящия ни разговор. Рита се зае да приготвя кафе, използвайки нашия разговор като щит за прикритие. Всеки път, когато се появеше опасност диалогът да замре, тя леко ускоряваше движенията си, сякаш да ни подканваше да продължаваме да си говорим.
— Ти ми спомена, че двамата с Рита сте се запознали, когато сте попаднали в една учебна група или нещо подобно.