— Вече стана много късно — притесни се тя. — Трябва да ме оставите някъде по пътя към университета.
— Сигурна ли си, че не искаш първо да се отбиеш у дома?
— Всичко е наред. Ще се оправя.
Накрая я оставихме на ъгъла на Колидж стрийт и Сейнт Джордж.
— Ще ти се обадя — обеща ми тя.
Когато закрачи по тротоара, без чанта с книги, без дамска чантичка, притискайки до гърдите си яката на пуловера, Рита ми се стори изоставена, понесена от течението. Докато взема завоя с колата, тя вече бе погълната от гъстата тълпа, струпана на кръстовището.
Оставих Джон пред вратата на къщата, в която живееше Рита. След няколко минути, докато чаках да отминат автомобилите сред оживеното улично движение, го видях да напредва покрай мен, яхнал велосипеда си. Усмихна ми се и ми махна с ръка. По-нататък слезе от седалката и избута велосипеда до пешеходната пътека, за да пресече за по-бързо уличното платно заедно с пешеходците, след което отново го възседна и продължи на изток все по Колидж стрийт.
Подкарах бавно автомобила на баща си. Джон вече беше на две пресечки напред, като се стараеше да не изостава от темпа на околните бавно движещи се превозни средства. Пресякох Спедайна, но вместо да завия по моята улица, подкарах все нататък, без да зная докъде ще трябва да продължа. Джон спря на светофара пред Сейнт Джордж. Аз веднага натиснах спирачките, загрижен да не разбере, че го следя. Светофарът превключи на зелено и Джон отново подкара велосипеда си. Поддържаше неизменно темпо, краката му се движеха ритмично и точно, а зад него се развяваше краят на якето му. Неговият велосипед беше стар модел, направо анахроничен в сравнение с модерните бегачи с десет скорости, но му придаваше достойнство като на някой почтен старомоден джентълмен, излязъл на неделната си разходка.
По-нататък той избираше все странични улички. Забавих се на един светофар, преди да взема завоя, и се притесних, че вече съм го изгубил, но успях да го видя не много далеч напред, за щастие, малко преди отново да завие, този път по Йонг стрийт. Щом завих и аз, видях велосипеда му подпрян на стойка край вратата на един магазин за най-различни евтини стоки. Натиснах спирачките и зачаках.
Всъщност се оказа вход на един от съмнителните, долнопробни търговски пасажи, които изобилстваха по Йонг стрийт. Там можеха да се намерят какви ли не стоки: порнографски артикули, оръжия, преоценени боклуци, но имаше и кафенета, барове, лавки за сандвичи. Когато преди няколко години за пръв път дойдох в Торонто, Йонг стрийт — тази дълга централна артерия на големия град — беше олицетворение на представата ми за модерен град, макар че всъщност се оказа само едно безкрайно повторение на колонади пред сгушените зад тях второкачествени магазинчета и салони за масажи. Сега, докато прекосявах пасажа, се почувствах като равин, решил да посети това гнездо на порока, за да заклейми грешниците, от най-млада възраст пристрастени към алкохола и наркотиците.
В този момент щедро огряната от пролетното слънце вътрешна улица изглеждаше доста по-прилично. Но и сега тротоарите бяха претъпкани с пешеходци, излезли да понапазаруват от евтините стоки. Пред магазинчетата се шляеха млади хора, преобладаващо жени с пуловери и поли. На другия тротоар един по-възрастен мустакат мъж с внушителна външност, който приличаше на златар, излезе от магазина си, за да се порадва на слънцето. Той забеляза, че се оглеждам зорко от колата си и също за миг впери поглед в мен, със скръстени на гърдите си ръце, но накрая се върна в мрачния си магазин.
През разтворената врата на магазина видях Джон да се доближава до тезгяха, да оставя там някакви стоки, а накрая се усмихна на продавача по своя леко уморен и разсеян начин. Рамката на вратата, през която го следях, ми заприлича на кадър от някоя фотография: за миг той остана фиксиран в този кадър, анонимен и самотен образ, някак си извън контекста или поне така го възприемах. Сякаш за пръв път се вглеждах в очертанията на крайниците му и просто във физическото му присъствие. Като че ли някаква енергия се пренесе между нас, докато той стоеше там, в слабо осветеното магазинче. За част от секундата ми се стори, че една мощна, безмълвна силова линия прескочи като искра между мен и него: той беше хищник или съюзник или жертва, а аз — изцяло подвластен на жестокия инстинкт на преследвача, спотайващ се в сянката.
Джон най-после излезе от магазина. Изплаших се да не би да ме забележи. Но той само се пресегна към велосипеда, нагласи торбата с покупките на кормилото и започна да го бута към една врата наблизо и без никакъв надпис, която беше сбутана между витрините на два съседни магазина. Отново опря велосипеда към бедрото си, измъкна от джоба си връзка с ключове и отключи вратата. Значи живееше тук, над тези евтини магазинчета, в някой от апартаментите на втория етаж. С едно ловко движение той преметна велосипеда през рамо и изчезна навътре в тъмния вход. Останах да чакам, загледан в затулените със завеси прозорци на втория етаж. И наистина само след няколко минути една от тези завеси се открехна и Джон се появи на прозореца, още с якето на гърба си. Огледа улицата като капитан на кораб, проверяващ от мостика дали не се задава буря на хоризонта, след което спусна завесата.