Четиринадесета глава
Два дни изтекоха, преди отново да видя Рита. Зърнах я съвсем случайно, от автомобила на баща ми, докато пътувах на запад по Колидж стрийт, покрай сградите на университетския комплекс. Веднага я познах, макар да я гледах отзад. Никак не бе трудно, защото тя и сега бе облечена със същия пуловер и със същите джинси, с които беше при разходката ни до зоологическата градина. Не можех да се отърся от усещането, че просто я заварвам там, където преди два дни тя бе слязла от колата.
Спрях до нея.
— Искаш ли да се поразходим?
За миг тя остана така сепната, сякаш въобще не можеше да ме познае.
— О. — И в следващите няколко секунди се опита да продължи пеша нагоре по улицата, с вида на човек, решил най-после да измери с крачки колко точно е разстоянието от тук до дома му. — Да, разбира се.
Но щом се настани на седалката до мен, отново се потопи в мълчание. През тези два дни, след нашата разходка с Джон, бях чакал с нетърпение да ми позвъни. Тя обаче така и не ми се обади.
— От университета ли се прибираш? — попитах я аз.
— Да. От библиотеката.
Но никакви книги не носеше със себе си.
Над нас се спускаше сивата вечер. През целия ден очаквахме да завали, защото небето беше покрито с гъсти облаци. И сега наистина заръмя, ала съвсем леко, сякаш хиляди иглички започнаха да се впиват в колата. По тротоарите хората запритичваха към най-близките входове и навеси, само някои извадиха вестници и ги разпериха над главите си, за да не се измокрят.
— Сега по-добре ли си? — заинтересува се Рита.
— Извинявай, но не те разбрах.
— Искам да кажа: нали беше болен.
— О, това ли? Да.
Вече бяхме излезли на нейната улица. Само след минута стигнахме и до нейната къща. Паркирах на тротоара. Една кола профуча край нас и вдигна пръски вода след себе си. Гумите й леко поднесоха върху влажния асфалт. После премина още един автомобил.
— Джон ми спомена, че си разстроена заради майка си. Говоря за нейното заминаване от тук.
— Да. Е… Какво да се прави? Но не е нещо кой знае колко важно.
— Значи всичко вече е уредено?
— Горе-долу, да.
— Нали знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моята помощ? Знаеш го, нали?
— Да. Зная го.
По тесните морави пред фасадите на еднотипните къщи, подредени от двете страни на улицата, още стояха струпаните камари от миналогодишните листа, прилежно събрани в някой ъгъл на всяка тревна площ. Сега порядъчно измокрени, те блестяха под непрестанно сипещия се дъжд. Времето, листата, но най-вече мрачно оголените изкривени клони, протегнати като деформирани крайници, ми действаха ужасно потискащо, все едно че бяхме прескочили два годишни сезона и отново се бяхме озовали в средата на следващата есен. Най-ненадейно си спомних как баща ми претакаше виното в избата на нашата ферма в Мърси, като от време на време прекъсваше, за да притича до близкото котелно, онова старото, до хамбара, за да провери дали се поддържа огъня в него.
— Мисля, че всичко се обърка — заговорих аз.
— И аз така предполагам.
— Не зная какво да правя.
— Нито пък аз. Май нищо не трябва да се прави.
Стъмни се съвсем. Вътре в колата мракът ми въздействаше уютно, като одеяло, с което можеш да се загърнеш срещу хладината. Рита седеше до мен, безмълвна, неподвижна, като някакво подобие на сянка.
— Не искам да мислиш, че вината е само твоя.
— Но е трудно да избягам от тази мисъл.
— Само че аз не съм дете. И двамата направихме това, което пожелахме. Може и така да се гледа на нещата.
— Да.
— С едно изключение обаче — че беше грешка.