Сред писмата на Рита имаше една нейна фотография, която ми беше изпратила — снимка от училище, с размер точно колкото да се побере в мъжки портфейл, на която тя бе снимана още съвсем млада, с младежки пъпки. На гърба на фотографията бе надраскан надпис „Последната ми снимка!“. Очевидно тя е била изрязана от някакъв училищен албум, от онези, които се правят след всеки клас, за да се показват после на семейството и на роднините. Единият ъгъл на фотографията бе леко подвит и с късче хартия с друг цвят, вероятно е бил залепен с общ фото ъгъл към съседната снимка. Мислех си какво ли е било запечатано на съседните снимки в албума на класа и кой ли някъде по света се чуди къде се е дянала липсващата снимка от ученическия му албум. Или пък, чисто и просто, е натикал албума от гимназията в някое забутано чекмедже да събира прах заедно с други партакеши. Или може би самата Рита е скрила албума със снимките някъде, след като е извадила само своята фотография — и затова се виждаше в ъгълчето това късче с друг цвят, защото тя просто не е била достатъчно внимателна при отлепването от съседната снимка, съсредоточена единствено в тази задача, в тази отделна употреба на иначе съвсем типовата й фотография. Може би дори си е казала: тази ще бъде за моя брат в Африка, после си е повтаряла мислено фразата, наблягайки на значението на двете най-обикновени думи „моя брат“, както и на думата семейство, а накрая е напъхала снимката в плика и го е надписала, както се привързва кораб с въже, за да остане някъде здраво закотвен.
Шестнадесета глава
След заминаването на Рита аз за кратко се озовах в нещо като мъгла, бях неспособен да събера енергия, достатъчна за извършването на нещо повече от най-обикновените ежедневни задачи. Още със ставането си сутрин, че и в продължение на следващите няколко часа аз по-скоро симулирах нещо като намерение за работа, преди накрая да се настаня пред телевизора или да се върна в леглото. И така се оказа, че дните ми започнаха да се сливат в една безкрайна поредица. Само понякога преживените от мен дни, подобно но отделни острови, се обединяваха в общ поток от затихващото ми самосъзнание. Все едно че тялото ми вехнеше бавно, чувствах го полумъртво, сякаш вцепенено от някакъв продължителен и дългоочакван животински сън, след който най-накрая ще настъпи денят, когато сърцето ми ще престане да бие и аз повече никога няма да се събудя.
В университета сроковете за предаване на есетата и на другите писмени работи идваха и отминаваха, както и датите за удължаването на периодите. Рискувах да ме уволнят като преподавател, да се проваля при защитата на докторската си степен и въобще да ме изхвърлят, но не можех да се пробудя и да се заредя с енергия, за да предотвратя тези беди. След като един от моите професори ме подтикна да действам по-енергично, аз най-после се реших да посетя центъра за медицински консултации към университета с намерението да си набавя документ, който ще позволи в досието ми да впишат само проблемите и психичните ми затруднения, но не и провалите в работата ми.
Всъщност това бе същият център за психологически консултации, който бях посещавал преди няколко години като млад студент. Всичко тук изглеждаше непроменено оттогава, с изключение на странните спомени, които ме връхлетяха от предишните ми идвания тук — същите тесни и преплетени като лабиринт коридори, същата чакалня, смътно напомняща за център на този лабиринт. Рецепционистката ми се усмихна зад едно от гишетата, после ми подаде входния формуляр за попълване, който беше необходим за консултациите. Изражението на лицето й беше такова, сякаш прикриваше какво мисли за такива като мен — толкова различаващи се от нея. И при предишните си посещения тук като студент ми се бе случвало да изпитвам нещо подобно, така че сега връзката между тогавашните и сегашните ми преживявания и вълнения просто се възобнови. Дори започнах да си задавам въпроса не съм ли, в крайна сметка ненормален, и след като попадам, и то не за пръв път в място за лечение на психични проблеми, то по всяка вероятност наистина съм болен.