Този път ме прикрепиха към една по-зряла жена, с лек чуждестранен акцент, привлекателна и с добре поддържана външност. Но най-важното за мен бе, че ми вдъхна доверие като професионалист. Или може би бе от онези жени, които умееха да докосват някаква съкровена струна в душата. Кабинетът й бе тесен, но по нищо не напомняше университетска канцелария. По перваза под прозореца имаше няколко саксии с цветя, а на пода — ръчно тъкан килим. Зададе ми няколко въпроса и ме дари с няколко плахи, но все пак окуражителни усмивки. Долавяше се известна срамежливост в подхода й, с което всъщност ме улесни, може би защото очаквах да бъда посрещнат по-скоро като странно създание, вместо да се опитват да ме приласкават с престорена интимност.
Разказах й за самоубийството на баща си преди година и за смъртта на майка си, когато бях още съвсем малък. Досега все си мислех, че тези теми е редно да не бъдат засягани, ала изведнъж изненадващо осъзнах колко малко значение имат за мен, че дори можех да ги пренебрегна.
— А сега за бебето — продължи моята консултантка. — За малкото момиче. Говоря за периода след смъртта на майка Ви. Не ми казахте какво се е случило с нея.
— О. С нея сега всичко е наред. Тя дойде да живее с нас.
— И Вашият баща я прие?
— Да. Не, всъщност не.
И така неусетно за себе си се увлякох в разказа си за Рита, за това как ние се отнасяхме към нея, как се грижехме за отглеждането й, за това как накрая тя ни напусна. А накрая логично стигнах до инцидента, при който баща ми я удари, докато леля ми и аз безучастно гледахме отстрани.
— Сега може да изглежда глупаво — продължих аз, — но тогава ние имахме едно куче. Баща ми искаше да го убие, понеже свикна да души пилетата ни, а Рита се опита да му попречи.
— Как го уби?
— С пушката си.
— Той през цялото време ли държеше тази пушка насочена?
— Да. Искам да кажа, че я спусна или нещо подобно, когато трябваше да свали колана си. Ала не си спомням вече какво точно стана тогава.
— И тогава я удари?
— Да.
— А вие какво си помислихте?
— Не зная. Какво ли не ни мина тогава през главите на мен и на леля ми. Че той е решил да я убие.
— Това беше ли възможно?
— Не вярвам.
— Но тогава не сте го знаели.
— Не. Само че не това се оказа най-важно тогава. Нито това дали всъщност й беше чак толкова разгневен. Всичко стана само защото тя винаги беше там. Той искаше тя да изчезне, да се изпари или нещо от този сорт. Поне така си мислех тогава. Всички мислехме, че ако направо я убие, всичко ще се разреши много по-лесно.
— О.
И двамата с консултантката доста се изненадахме, че сме стигнали едновременно до един и същ извод. После ненадейно се спусна завеса от неловка тишина.
— Всичко може да бъде прието за нормално — накрая първа заговори консултантката. — Пък и тогава сте били още дете.
— Да.
Към края на сеанса тя забързано вписа още няколко реда в бележника си, преди да ми съобщи, че на следващия ден мога да получа необходимото ми извинително писмо.
— А сестра ви? — заинтересува се тя. — Още ли се виждате с нея?
— Да. Сега тя живее тук, в града. Дори следва тук, в същия университет.
— А вие погаждате ли се с нея?
— Да.
Отново потънах в ежедневието, изпълнено с гледане на телевизия и със спане. Сякаш бях откраднал частица от времето, извън обичайния му ход, което беше еднакво откъснато и от миналото, и от бъдещето. Дори ми се струваше, че сегашното ми състояние ме приближава до някаква критична точка на разпадане, след която внезапно ще престанат да бъдат валидни житейската логика и причинно-следствените връзки, критична точка, след която животът ми ще бъде лишен от смисъл и перспектива. Може би точно така хората решаваха да посегнат на живота си, защото не могат да се избавят от празнотата, в която чезнат, защото са достигнали до такъв момент, при който съществуването им вече не е логически оправдано.