Огледах лавиците с книги. Томовете бяха предимно на немски. Имаше един пожълтял екземпляр на „Моята борба“ на Хитлер, с надраскани в полетата бележки; подредени бяха пълните издания на Гьоте, Хьолдерлин, Кант. Увлечението на Джон по всичко немско като че ли се оказваше единственото, което досега бях открил за него. Това по-скоро бе някаква абстрактна констатация, етикет, който може да му бъде прикрепен. Внезапно започна да ми се струва важно, че той е немец. Но моето усещане за него си оставаше доста смътно. Сякаш всяко следващо откритие за живота му, включително беглият оглед на квартирата му, ми напомняше за нещо, което вече знаех. Представях си как се е разхождал из стаите, как се е ровил из книгите, сякаш бях влязъл под кожата му, сякаш бях разбрал такива неща за него, които иначе нямаше откъде да науча.
От кухнята се чу силен шум и тракане на съдове. Опитах да отворя горното чекмедже на препълнения шкаф и успях. Вътре видях старателно подредени папки, съдържащи бележки от курсовете в университета, които Джон бе посещавал, но с надписи не според имената на тези курсове, а със съкращения и имена: Хум 304, Ист 413, Пси 211. Вероятно означаваха „Хуманитарни науки“, „История“, „Психология“. От този оглед ми стана ясно, че Джон е посещавал на практика курсове във всеки един от водещите факултети на университета. Всяка папка съдържаше много бележки, всичките запълнени с неговия сбит и стегнат почерк, всичките — само на английски. В някои от папките се откриваха набързо надраскани коментари по полетата на немски. Някои от тях бяха изписани с червено или синьо мастило, вместо с черно като основния текст. Имаше нещо особено в тези драсканици отстрани, най-често завършващи с малки въпросителни знаци, както и в явно набързо нахвърляните бележки, които представляваха трудна за разчитане плетеница на фона на добре подредения основен текст, отличаващ се с прегледно и ясно изложение на фактите.
В най-долното чекмедже всичките палки бяха с надписи на немски. В една от тях той пазеше удостоверението си за придобиване на канадско гражданство, издадено през 1966 г. Вероятно бе пристигнал в страната в началото на шестдесетте, приблизително по същото време, когато и аз стъпих на канадския бряг. Документът бе издаден на лицето Йохан Елиас Келер. Името бе изписано с едри, красиво подредени ръкописни букви. Странно как името му, нанесено пълно и точно върху официалния документ, ми разкри някаква нова страна от неговата личност, сякаш имената на хората притежаваха способността да променят самоличността им. За Иева той бе учителят, господин Келер; за Рита обаче той беше само студентът Джон. А ето че сега пред мен се очертаваше трета личност — тази на Йохан Елиас Келер. Той бе този, който живееше в скромния апартамент на втория етаж, той бе прочел всичките тези книги и бе писал бележки по полетата на листата. Той бе този, с когото аз по някакъв сложен начин се оказвах свързан косвено.
В дъното на най-долното чекмедже напипах последната папка, която се оказа без надпис. В нея намерих само една стара черно-бяла фотография, със следи от прегъване на четири, които свидетелстваха, че дълго време е била държана в нечий джоб. На снимката се виждаше един мъж в униформа, изправен до млада жена, която държи в ръцете си съвсем малко бебе, повито в изящни пелени, вероятно дантелени. Като цяло снимката бе толкова избеляла и помръкнала, че много подробности по нея се оказаха доста трудни за различаване. Например там, където трябваше да се намира лицето на мъжа, сега имаше само намачкан къс от силно пожълтяла, станала почти кафява фотохартия. Не можеше да се определи каква униформа носи мъжът. Не можах да разпозная и пола на бебето. Дори не можех да установя по кое време, през коя епоха е направена тази снимка. Можех само да потвърдя, че е доста стара. Поне едно бе ясно: лицето на жената, със сериозно и напрегнато изражение, сякаш е отправила взор някъде далеч напред, отвъд обектива на фотографа, който бе направил тази снимка.
— Чаят е готов — напомни ми Иева.
Тя бе застанала на вратата. Видя ме как съм коленичил пред разтвореното чекмедже и за миг в погледа й се появи уплаха. Очевидно се бе досетила, че има нещо нередно в моето посещение, но веднага успя да потисне подозрението, изписало се за миг по лицето й.