— Не знаех. — Това хвърляше различна светлина върху нашата среща на улицата. — И защо не е поискала да се види с него?
— Не съм я питала.
— Значи той пак се е появил тук, но ти просто си го отпратила?
— О, преди това се помота тук за малко. Нали знаеш, опита се да ме заговори, да се направи на много умен. Но скоро след това започна да се държи твърде странно.
— Това поведение не ми се вижда много типично за него.
— Е, добре де, работата е там, че тя така влияе на мъжете. Всички в един момент започват да изгарят от желание да се грижат за нея. И да проявяват бащинска загриженост.
— Каква бащинска загриженост? От нейна или от тяхна страна?
— Трябва да признаеш, че е способна да привлича вниманието на мъжете. Което за мен логически може да се обясни само с това, че никога не е имала баща.
Тя винаги ме изненадваше с изводите си, след което всичките ми наблюдения по отношение на Рита започваха да ми изглеждат съвсем повърхностни. Така и не се научих да отделям в изказванията на Елена истината от преувеличенията. На пръв поглед тя само натрупваше дребни факти, които обаче неизбежно водеха до доста сериозни изводи, особено ако добавеше нещо, което дотогава старателно бе премълчавала, нещо което я бе измъчвало или притеснявало.
— Вие двете някога разговаряли ли сте за нейния баща? — попитах внезапно. — Говоря за истинския й баща.
— Не помня това някога да се е случвало. Пък и няма как да знаем нещо за него. Искам да кажа, че ако някой би могъл да знае какъв е бил той, това може да си само ти.
В този момент тя би могла да ме запита какво всъщност знаех за него, но двамата с Елена никога не стигахме до подобни откровения. Тя предпочете да остави това предизвикателство неразрешено, сякаш искаше да ми даде възможност самостоятелно да реша дали да се задълбавам в този проблем, или — не. Но все пак тя щеше да бъде тази, която да диктува правилата за общуването ни, тя щеше да определя, доколко бихме могли да се сближим. В един момент на върха на езика ми бе да й споделя всичко, което се бе запазило в паметта ми за бащата на Рита, но се опасявах, че ще прозвуча несигурно, най-вече в собствените си уши — та нали всичко се бе случило преди толкова много години. Бях съхранил само смътни и доста откъслечни спомени, подобно на надписите върху запокитени на тавана кутии със стари вещи, които никой никога не е отхлупвал. Неусетно се замислих как с годините избледняват дори показанията на свидетелите на престъпления, накрая дори най-дребните различия започват да ни се струват съмнителни. Вече не можех да определя колко висок бе онзи мъж, с какво бе облечен, какъв бе тенът на лицето му. Ала въпреки годините, някои детайли все пак се бяха запечатали упорито в главата ми… кръжащите наоколо мухи, жегата, шумоленето на листата, две очи, тайно надзъртащи от портата на обора. Тези две очи продължаваха да бъдат с изключителна важност, като нещо невъзвратимо изгубено. Никога не бях очаквал да ги видя отново, много отдавна ги бях приел като нещо необяснимо, което разума ми не можеше да обхване, ала все пак нейде в гънките на подсъзнанието ми те се спотайваха като нещо възстановимо, както се запомня мястото на последната среща с някой важен за нас човек, както се запомня развръзката на някакво жизненоважно събитие, което свързва всички разхлабени дотогава нишки между нещата и всичко изгубено отново се намира.
След посещението ми в квартирата на Джон сънищата ми внезапно станаха много по-живи. Няколко пъти сънувах, че пак съм проникнал в неговия апартамент и крача от стая в стая, опитвайки се да предотвратя някаква неясна заплаха. Но повечето от сънищата ми представляваха някаква неописуема каша от разпилени образи, връзките между които така и не ми се изясняваха докрай. Приличаха на късчета от мозайка, които някой лекомислено бе разпилял. Истинските ми спомени се преплитаха и все пак продължаваха да остават достатъчно реални, понякога избледняваха или се сливаха с други впечатления от някоя облачна сутрин, или изплуваха от нищото. Беше ми много трудно да ги сортирам така, че да отделя реалните от напълно въображаемите. Имах чувството, че дори стените пазят следи от моите бавно гаснещи видения; все ми се струваше, че един ден ще се пробудя окончателно и че тогава ще се случи най-странното — всичките ми блянове ще се сбъднат, като при някой герой от фантастичен роман, чиято памет напълно се променя, когато заспи.
Понякога сънувах, че отново ми се привиждат сънищата, спохождали ме като дете. Най-лошото беше, че през деня не можех да сглобя разпокъсаните фрагменти от поредния сън, особено когато ставаше дума за сън в съня.