Отново и отново се връщах в бляновете си, като в някаква безкрайна регресия, като в зала с огледала, отразяващи образите в моите мислени представи. В сънищата ми бликаха безчет хаотични, откъслечни спомени. Всевъзможните асоциации приличаха на неспокойната повърхност на накъдрено от вълни море и плаваха сред сивия фон на измисления свят, в който всичко можеше да е възможно. Това можеше да се е случило, но онова пък можеше да е само плод на сън в съня, което ме караше да подозирам, че този блян може някога и да се е сбъдвал. Често ме спохождаше един особено натрапчив сън, който ме връщаше много години назад: отново бях дете в Италия, двама войници, германци, дойдоха една нощ в стаята на майка ми, за да я отведат нанякъде. Доколкото си спомнях сега, през двойното було на завеса, виждана през друга завеса, тези войници трябваше да имат нещо общо с историите, на които се бях наслушал, за разквартируваните през войната в нашата къща германци. Това би трябвало да се е случило десетина години преди моето раждане, когато майка ми още е била момиче. Един от тях искаше да бъде твой баща, ми беше казала майка ми. Това бе всичко, което си спомнях. Но аз, разбира се, не проумявах какво се е опитвала да ми обясни, не схванах шегата, която си беше позволила, така че поредицата от спомени ми изглеждаше напълно реална, като нещо, което не бих могъл да си измисля. Войниците бяха дошли, майка ми беше разговаряла с тях. Или пък цялата ми версия за събитията, заедно с всички подробности и откъслеци от полузабравени подробности, които ми предлагаше моето съзнание, беше само една история, която си бях измислил, въз основа на грешни допускания или на детската логика.
Струваше ми се почти невъзможно някое от тези събития да се е случило. Струваше ми се почти невъзможно, че майка ми е била младо момиче. Струваше ми се почти невъзможно, че въобще е съществувала, че войниците са дошли в нашия забравен сред скалите край и че са били съвсем реални; струваше ми се почти невъзможно, че в света е останало все пак нещо, все пак някакво свидетелство за всичко случило се тогава, че планинските склонове, по които бях израснал, че селото и църквата на хълма не са просто изчезнали, след като съм заминал. Винаги можех да се върна там, стига да заспя. Достатъчно бе да затворя очи и щях да се озова там. Имаше къща, в която бях живял, макар че сега тя сигурно се е килнала, покривът й е рухнал, а прогнилите дъски по пода са леговище на гущери. Отзад в двора имаше голям обор, с оставени да ръждясват панти, с навес от кирпич и с каменна основа на зидовете, сигурно много по-малък, много по-скромен, отколкото го помнех; имаше прастаро корито за свинете, курник и подпори в обора за овцете. Беше ми болно, че тези неща още ме очакваха, макар че бяха изоставени като нещо вредно, каквото никога не са били. Спомнях си и за един мъж, който дойде в кухнята на баща ми в Мърси, свали шапката си и ми каза, че там, в нашето село, дядо е умрял. Той ми се стори като пратеник от отвъдното, като пратеник от свят, който не можеше да съществува, след като аз отсъствах от него, но се оказваше, че продължава да го има. Мъжът ми спомена за някакъв имот, който ми се полагал по наследство: за някаква земя и къщата на дядо ми, но през всичките тези години аз нито веднъж не успях да прекося невидимата граница между моето съществуване тук, в тази страна, и онази, другата страна, в другата реалност, където камъните по улиците и гредите по къщите можеха да бъдат докоснати с ръка.
По някое време през юни, след пощенската картичка и писмото от Рита и след моето посещение в квартирата на Джон, телефонът ми иззвъня точно посред нощ. Отначало нищо не се чу, но после до слуха ми достигна прещракването, характерно само за презокеанските разговори.
— Аз съм.
Беше Рита.
— Къде си?
— Няма значение. Някъде в Швейцария.
Последва още едно забавяне на сигнала, този път може би само за част от секундата. Заради ехото гласът й звучеше трептящ и отекващ в някакво празно пространство.
— Добре ли си?
— Да, добре съм. Съвсем добре. Исках да разбера как си.
Прещракването се повтори.
— Джон с теб ли е?
— Да. Макар и не в момента. Обаждам се от телефонна кабина.
Заглъхването на разговора по линията ме разтревожи. Опасявах се, че тя още в следващия миг ще прекъсне връзката, че времето неумолимо тече.
— Обмислям пътуване до Италия — признах й аз, макар мисълта за това още да не бе напълно узряла в съзнанието ми. — До нашето село.