Веднъж, докато се разхождах край тукашния университет, попаднах в едно обширно гробище, имащо вид на приказно царство, с надгробните мавзолеи с арки и колони, които приличаха на миниатюрни дворци, спретнато подредени край широките алеи, застлани с белеещ се чакъл. Колкото навлизах по-навътре в него, толкова повече изникваха пред мен по-скромни надгробни паметници, очевидно на по-бедни покойници — прости каменни плочи или стели, от които само някои имаха статуи отстрани, а повечето — единствено овални емайлови портрети на погребаните. Сред тази гора от надгробни камъни видях дори няколко гроба с фамилията Иноченте — може би на някакви мои далечни роднини, макар че можеше да се окажат и на съвършено непознати хора. На един от тях дори съзрях издълбано в камъка името Кристина — името на майка ми, макар че вече не можех да си спомня дали тя бе взела фамилията на баща ми или бе запазила моминското си име, какъвто бе обичаят на нашите жени. Само че на тази Кристина не е било съдено да доживее до възраст за женене, понеже бе живяла всичко на всичко само два дни — на надгробната й плоча бе написано „11 април — 13 април 1919“. А най-отдолу на плочата бе добавено само „ДАЙ НИ СИЛА, ГОСПОДИ“.
Имаше още един участък в гробището, доста по-отдалечен, който ми се стори много по-изоставен от останалите. Там всичко тънеше в бурени, а надгробните плочи бяха по-стари и по-скромни. Надписите по тях се оказаха дотолкова изронени, че отначало не разбрах, че не бяха на италиански, а на някакъв друг език. Някои от плочите бяха съвсем малки, но със закрепени отгоре каменни свещници. Спомних си, че евреите ги наричаха менора. На една от тези надгробни плочи, почти изравнена със земята, се четяха само три думи на италиански: „ЗАГИНАЛ В АУШВИЦ“. Камъкът така бе слегнал в пръстта, че ставаше ясно, че няма нищо под него, че служи само като белег за гроб. Нямаше как да се разбере колко от другите надгробни камъни наоколо, килнати или полегнали — с техните почти неразбираеми надписи — крият подобни истории. Спомних си как в нашето село разказаха за едно съседно село, където паднали толкова много бомби, че всички къщи били опожарени и дори гробището не било пощадено, та от гробовете останали само грозно зеещи ями. Те са били може би същите войници, които са били разквартирувани в къщата на дядо ми, с които моята майка си е разменяла шеги, които стреляли по някакъв паяк в стаята си, пропълзял по стената над леглото. Трудно е да се повярва как те са били част от същата онази война, от която са останали тези празни гробове.
Слънцето клонеше към залез. Отправих се към изхода и скоро се озовах в една непозната за мен част от огромния град, където улиците бяха много оживени, защото вече падаше здрач и всичко живо бе излязло навън. Тогава внезапно се озовах на виа Катания — та това бе улицата, на която моят чичо държеше ресторант. Преминах няколко преки и стигнах до поредния ъгъл на улицата — място, което изглеждаше съвсем обикновено, с няколко маси на тротоара, с покривки с шахматен десен. През прозорците с дъговидни извивки се виждаха още маси вътре в ресторанта. Имаше една-единствена неонова реклама над входа, на която се четеше „ПРИ ДЖОВАНИ“.
Наближаваше най-оживеното време за всеки ресторант — вечерята, затова мястото беше претъпкано с хора. Една двойка току-що бе успяла да се настани на последната свободна маса насред тротоара. Докато гледах какво става там, един млад мъж в черно-бяла келнерска униформа излезе отвътре, за да вземе поръчката им. Прониза ме трепет — та той изглеждаше също като мен, като мой двойник или по-скоро като моя по-млада версия, със същите очертания на раменете, със същата брадичка, дори със същите очи. Е, да, може би беше съвсем малко по-нисък от мен, по-спретнат и издокаран, по-елегантен, пък и жестовете му бяха по-красноречиви от моите — просто се държеше по-уверено, макар и леко нехайно, но все пак винаги бе в нужния момент на нужното място. Истински италианец. Сега се отдръпна от масата, набързо, по инстинкт, огледа улицата, може би само за да се увери, че всичко е наред, че навън няма нищо тревожно, нито пък нещо кой знае колко интересно. Усетих как отново ме прониза тръпка, защото имах усещането, че за кратко съм се видял в огледалото. За част от секундата погледът му се спря върху мен и аз си помислих, че ме е познал, ала той само се обърна и влезе вътре.
Това бе синът на чичо ми; когато напуснах Италия, той беше още дете. Вътре сигурно щях да заваря един мъж, който ще прилича на баща ми, със същия тембър, със същите маниери, дотолкова подобен на него, че мога дори да се усъмня, че пред мен се е изправил призракът на баща ми. И тогава нямаше да мога да избегна размислите за това колко по-различна щеше да е съдбата ми, ако баща ми не бе заминал за чужбина, а се бе установил тук. Нищо чудно сега и аз да работех в някой ресторант като този тук или евентуално да следвам в някой тукашен университет. Да живея в някоя скромна студентска квартира, наистина с мраморен под, но иначе съвсем зле обзаведена в някоя от онези величествени, но овехтели сега къщи, наричани насмешливо палаци, т.е. палати, с оронена мазилка, с цвят на горчица, в квартала, наричан студентското гето. Щях да си имам приятели, които ще идват с мотопедите си да ме викат под балкончето да излезем на разходка, за да си показваме новите дрехи пред момичетата от квартала; през лятната ваканция щях да се връщам на село и може би щях да срещна там някоя девойка, която един ден да ми стане съпруга. И нямаше да се стигне до това бавно разпадане на личността ми, неусетно задействано още в деня, в който баща ми замина. Аз просто щях да си бъда у дома; от време на време щях да оглеждам улицата, докато обслужвам през уикендите клиентите по масите на тротоара, когато е мой ред да помагам в ресторанта на баща си, убеден, че това е моето царство, това е моята родина, на която принадлежа.