Младият мъж отново излезе на тротоара, носейки поднос с ордьоври. Този път не ми се стори толкова близък, сякаш моят и неговият живот се бяха доближили само за миг, след което отново бяхме си останали чужди. Сега долових в походката му признаци на отегчение, на типичното за младите недоволство от работата, защото може би той също имаше свои проблеми, също бе загубил своите шансове. Може би и той говореше за Америка със същата завист в гласа, както портиерът в хотела, макар че аз бях този, който имаше основания да завижда, след като тук, в този по-добър, по-съвършен свят всичко бе много по-невинно. Отново хвърли забързан поглед към улицата и пак ме видя, но този път за кратко, макар и за съвсем кратко, задържа погледа си върху мен, та дори леко ми кимна с брадичка, сякаш искаше да ме попита дали ще желая нещо. За момент неизказаният му въпрос увисна между нас като пауза в забързания ритъм на несекващото улично движение, като недоловимо послание, предадено помежду ни. Но някой го извика, погледът му се отклони, немият му въпрос увисна без отговор и накрая и аз се извърнах и закрачих по тротоара.
Двадесет и първа глава
За пътуването си до Вале дел Соле взех кола под наем — един стар „Опел“ с пастелно син цвят. С агенцията за коли под наем ме свърза портиерът на хотела. Този автомобил беше също толкова смрадлив, колкото и целият град наоколо, в него се усещаше същата смес от неясни миризми. На всичкото отгоре двигателят се задави на няколко пъти, докато се мъчех да си проправя път сред предградията на града. Но щом излязох на простор по магистралата, колата сякаш се оживи и започна да работи по-ритмично. Човекът, от когото я наех, търговец на коли, с оредяла коса и мазна усмивка от Трастевере, ми поиска само едномесечна предплата, при това в брой — заяви, че въобще не използва кредитни карти или банкови бордера; дори и паспорта не ми поиска, така че не можеше да бъде сигурен дали няма просто да потегля с колата и никога повече да не я върна.
Извън очертанията на Рим тежкият градски въздух отстъпи пред ясната, чиста провинциална атмосфера. Пейзажът бе залят от слънчевите лъчи. Хълмовете, струпани от двете страни на магистралата, бяха осеяни с невзрачни селца и градчета, живописни, старомодни и странни, подредени като за снимки в туристически пътеводител. Вероятно тези селища не се различаваха кой знае колко от селото, към което пътувах, следователно всяко от тях също притежаваше своята виеща се главна улица, своите кръчми, своята църква на своя най-близък хълм, както и своите старци, насядали по своите балкони на втория етаж на къщата, за да оглеждат всичко, което се случва долу, по прашните улички. И все пак това, което ме порази най-силно като нещо до болка познато, бе тяхната красота, обгръщаща ме като гигантска завеса, зад която се криеше истинската им същност. Гледани от магистралата, те ми се струваха безнадеждно недостъпни; нямаше нито как човек да се промъкне до тях, нито как да се измъкне. Към тях нямаше отбивки за водещи нагоре черни пътища, които да слагат край на лентата от блестящ на слънцето асфалт, за да се потопи пътникът в мистерията, която привидно ги обгръща.