Излязох от колата. От мястото, където застанах, селото се виждаше като на длан, проточило се покрай хълма — смесица от сиви и кафяви къщи подобно на стотици други села, покрай които вече бях преминал. С нищо не се отличаваше. Нищо тук обаче не беше както преди: и пътят се извиваше така, както никога не го бях виждал в миналото; и къщите не бяха толкова нагъсто струпани; и църквата над площада не ми беше изглеждала тъй невзрачна. Пък дори и самото усещане за това място… някак си не беше възможно именно тук да съм преживял нещо запомнящо се, нещо значимо. Нима цялата история на моето минало, запечатана в паметта ми, можеше да се помещава в едно толкова окаяно селце, с тези простички къщурки, сгушени в подножието на хълма?
Оставих колата там, където вече я бях паркирал, за да измина пеша краткото разстояние до края на селото. По улиците не срещнах жива душа, с никого не се разминах по пътя си. Къщите имаха вид на полуразрушени, само тук-там бяха позакърпени, макар че понякога се виждаха и нови, с прясна мазилка и даже боядисани, ала много други бяха със заковани прозорци или с килнати покриви и стени. Повечето от онези, които изглеждаха обитавани, имаха цветя в предните дворчета — най-вече здравец, мушкато, хибискус, а край оградите олеандри или рози, греещи в червено и розово. Тези цветя създаваха по улицата атмосфера на някакво очакване, като че всеки момент щяха да започнат снимките на филм, щяха да докарат камерите и мъже, облечени като селяни, щяха да подкарат магарета и кози надолу по улицата.
Край стената на една от къщите имаше каменна пейка. Намираше се на самия край на селото и представляваше просто една тясна сива плоча с издълбано кръгче в средата. От едната й страна се забелязваше дребен белег, по-скоро цепнатина, издълбана може би от ръката на някое момче, скучаело тук с пирон или тел в ръка. Можех дори да го видя, да видя ръката му, можех да усетя как го облива жаркото юлско слънце. За миг пренесох този образ в паметта си, защото ръката на това момче беше моята собствена, а вместо пирон или тел в тази ръка стърчеше монетата от пет лири, подарена ми от някой съсед или от някоя от моите лели. Това беше къщата на дядо ми, онази, която той ми бе завещал, където бях живял, където всичко се бе случило. Ето я вратата с износения праг, ето ги и стъпалата, водещи надолу към обора, ето я пейката, макар че сега не беше такава, каквато я помнех, не вдъхваше вече толкова страхопочитание, а се оказа най-обикновена, реална, нищо неговореща каменна плоча. Мястото обаче не се оказа чак толкова окаяно, както се бях опасявал: покривът още си беше на мястото, стените не бяха помръднали, предната врата още се крепеше на пантите си. Имаше катинар на вратата, сякаш някой се бе опитал да запечати имота срещу всякакви промени и бе решил да не допуска времето да прекрачи този праг.
Чух някакъв звук зад гърба си — един старец зави зад ъгъла, идвайки откъм площада, преметнал мотика през рамото си. За миг ми се стори, че го познавам, че ще мога да си спомня името му, напиращо на устните ми; ала нищо не се получи. Той засенчи с ръка очите си срещу слънцето, за да ме огледа, като приближи, сетне ми кимна леко за поздрав. Сега бе моментът да бъде казано нещо, някакво обяснение за моята поява тук.
Погледът му се отклони към колата, спряна край пътя, очите му се присвиха, за да разчетат написаното на табелата, та по номера на автомобила да стане ясно откъде идвам.
— Търсите ли нещо? — Заговори ме с онази вежлива официалност, пазена само за външни хора, напъвайки се да говори на правилен италиански.
Стори ми се, че ще е прекалено да разкрия кой съм.
— Само се чудех чия е тази къща — смутено отвърнах аз.
— Това е старата къща на кмета. — Това бе титлата, с която открай време бе известен тук дядо ми, „кмета“, защото навремето, при фашистите, за кратко е бил кмет на селото. — От двадесет години стои празна. Марта се грижи за нея, там нагоре по улицата е.