Отново се вторачи в мен.
— От Рим ли идвате?
— Да. Да.
Той още ме оглеждаше внимателно, вслушваше се в акцента ми, преценяваше дрехите ми. Нищо не му подсказваше, че тази къща е важна за мен, ала все пак той искаше да повярва, че по някакъв странен, чужд нему начин тя значи нещо за мен.
— Ако искате да научите повече за тази къща, трябва да говорите с Марта — рече ми той. — Направо по улицата, както ви казах. На номер дванадесети е.
След което се обърна и си тръгна.
Вратата на номер дванадесети зееше широко разтворена. Над нея висеше завеса от пъстроцветни найлонови ленти, да опази поне донякъде да не нахълтват вътре мухите. Дори и тази завеса породи порой от спомени в мен: нали именно тук живееше моята пралеля Лучия, нали тук се бе преместил дядо ми, когато майка и аз заминахме и неговата къща бе запечатана. В неделните дни, когато бях малък, тук се събирахме на обяд — още помнех как вряха казаните над огнището в двора, още помнех уханията на вкусните домашни гозби, празничната атмосфера, която не беше много по-различна от тази по време на неделните ми гостувания много по-късно в дома на семейство Амхърст в Мърси, когато все ти се струва, че времето е спряло.
Чух шумолене от нечие движение вътре, но не можах да видя никого през завесата.
— Може ли да вляза? — провикнах се аз.
— Кой е?
Гласът прозвуча остро и враждебно, сякаш бях прекъснал някаква важна работа. Но преди да успея да отговоря, последва още едно движение и една костелива ръка отметна завесата. Жената зад нея се взря в мен, надигнала глава, понеже едва достигаше до гърдите ми, съсухрена и сбръчкана. Това бе Мария, дъщерята на пралеля ми Лучия — сестрата на дядо ми, която ние всички бяхме свикнали да наричаме просто Марта.
Погледът ми инстинктивно се сведе към крака й и подсъзнанието услужливо ми подсказа онова, което съзнанието ми отдавна бе забравило: че единият й крак беше деформиран по рождение. На единия от глезените й бе прикрепена грубо изработена скоба.
— Аз съм Виторио. Твоят братовчед. Внукът на кмета.
В очите й за миг нещо просветна, сякаш искра на лудост, с каквато тя отдавна ме плашеше, още когато бях дете.
— Е, тогава добре дошъл — рече накрая и неохотно ми стори път, сякаш бях просяк, застанал на прага й.
Щом влязохме вътре, без дума да продума, тя се зае да приготвя кафе върху малкия газов котлон в ъгъла. Аз още чаках изправен край вратата, неуверен как да се държа, ако тя действително разбере кой съм аз или просто реши да ме прикрепи към някакъв свой ред на нещата, с който нямах нищо общо. Стаята ми изглеждаше само донякъде позната — сега имаше кухненски плот край една от стените; но бе запазено старото почерняло огнище, с тлеещи още въглени. От другата страна, където беше по-тъмно, се намираше кътът за сядане със стария диван и няколко плетени стола. Там сега бе поставен и един телевизор, по който даваха може би някакъв американски уестърн, но звукът му бе толкова намален, че едва се чуваше.
Всички прозорци в стаята бяха със спуснати отвън дървени капаци, така че единствената светлина проникваше през полупрозрачните ивици на вратата, висящи там заради мухите, както и от синкавото сияние на телевизора.
— Не зная дали ме помниш от времето, когато бях малък — опитах се да подема някакъв разговор.
Тя продължи да се суети около кафето.
— Ако искаш, седни някъде — подкани ме Марта, като с кимване ми посочи кухненската маса.
Седнах. Едва сега очите ми започнаха да се адаптират към оскъдната светлина, така че най-после успях да се усетя, че в стаята имаше още някой — една старица, настанена на плетения люлеещ се стол пред телевизора. Доколкото можах да видя, тя понечи да се извърне към мен, като опря ръце на облегалките на стола, но ужасно бавно и немощно, след което започна да оглежда стаята в моята посока, сякаш се мъчеше да ме налучка сред някаква гъста мъгла.
— Кой е, Марта?
Ала Марта не й обърна внимание, защото тъкмо сега наливаше еспресото в чашата, която веднага премести пред мен.
— Ако искаш, сложи си захар. Не зная как го пиеш.
Старицата се вторачи в мен за още една минута, но накрая бавно се извъртя отново към телевизора. Можех само да гадая дали тя действително бе пралеля ми Лучия. Струваше ми се невъзможно още да е жива — тя, същата, която ми се струваше безнадеждно стара още докато бях дете. Ала ето че седеше пред очите ми, непроменена, сякаш изтеклите междувременно цели двадесет години бяха за нея просто едно мигване на окото. Не бях сигурен дали ме позна, ако още притежаваше достатъчно разум, за да осъзнае кой бях. Или може би бе засегната от същата загуба на половината си разсъдък като дъщеря си.