— Много е чисто — отбелязах аз.
В първия миг Марта само изсумтя нещо неясно.
— Никъде нищо не съм пребоядисвала. Ще трябва сам да се заемеш с това, ако го желаеш, разбира се.
Все по-ясно ми ставаше, че тя бе пазила грижливо това място още от деня, в който е било опразнено, несъмнено като израз на някаква необичайно дълбока преданост към завета на дядо, който в деня на моето заминаване — нищо че тогава бях само едно малко дете — ми обеща, че тази къща ще ме очаква до деня, в който ще пожелая да се завърна. На Марта се бе паднала ролята да се нагърби с тази нелека задача, понеже дядо ми се е доверявал единствено на нея след заминаването на мама. Доколкото си спомням, той е останал до края на живота си прикован към леглото. Нищо чудно Марта да се е радвала, че е успяла да надмогне влиянието на майка ми върху дядо, тъй като именно върху нейните плещи е легнала цялата грижа за него и за къщата му.
Когато се върнахме при външната врата, Марта ми подаде връзката с ключовете.
— Трябва да решиш какво искаш да бъде сторено с къщата — рече ми Марта на излизане. — А засега можеш да останеш да спиш тук или да се приютиш в нашата къща. За мен ще е все едно.
Тя като че се готвеше да ме изостави тук, след като тъй съвестно бе изпълнявала задълженията си пред паметта към дядо. Това напълно й позволяваше да счита дългът си за изпълнен докрай и да вдигне ръце от мен.
— Добре. Но, хм, не съм сигурен. Ако има място за мен в твоята къща. Или поне само за тази нощ.
— Както желаеш.
Загледа се назад към улицата, водеща към нейната къща, сериозна и намръщена, какъвто й беше навикът. Може би дори не беше особено доволна, че е лишена от правото да изпълнява своето многогодишно задължение.
След което останах сам. Това място като че си оставаше заразено от странното поведение на Марта, от нейното необяснимо дълбоко усещане за някаква свята мисия, която тя тъй старателно бе поддържала. Чудех се колко ли много усилия й е коствало да опази тази къща от пълно овехтяване, както се бе случило с толкова много от къщите наоколо. Може би всичко би могло да се обясни със силата на волята й, както и със загрижеността й, че ако тя не се грижи, дядовата ми къща рано или късно ще се окаже безнадеждно занемарена, също като толкова много от съседските къщи и постройките около тях.
Пристъпих навън и се заизкачвах по каменните стъпала, отвеждащи към задната част на къщата, където се намираше оборът. Някой — несъмнено Марта, кой друг — бе поддържал и задната градина. Видях спретнато подредени редици с домати, марули и бакла, че даже и с канавки между лехите, за да тече по-добре водата, изливана с кофата от кладенеца, ама така издълбани, та да се използва наклонът на терена. Страничните стъпала бяха свързани с портата на обора чрез малка тераса от набити в пръста натрошени камъни, които бяха все още здраво закрепени, макар отдавна да бяха покрити с мъх. Дори и тук имаше ключ за осветлението. Изпробвах го и веднага светна крушката, завързана с кабела си горе към една от гредите под покрива на обора.
Цялото помещение напомняше по-скоро за някаква пещера, с влажните си стени и с пода от гола, но отъпкана пръст. Отникъде не проникваше светлина, освен от слабата електрическа крушка. Отникъде не проникваше въздух, освен от цепнатината под портата. Ако нещо се е случило някога тук, то тогава това място е било напоено с миризмите на животните и на оборския тор, така че всичко тук съвсем не е било романтично, а мръсно и смърдящо, което, естествено, би накарало всеки да си свърши по-бързо работата, та по-скоро да се измъкне навън, на чист въздух, на светло. Като изключим няколкото земеделски сечива, струпани в единия ъгъл — мотика, лопата, лейка — цялото пространство бе съвсем празно сега, явно очистено от всичко излишно, до голи стени и гола пръст вместо под, за да бъде предадено изцяло под властта на мухъла.
Приседнах на дънера край портата. Слънцето още грееше, помня, че тук винаги печеше много силно по това време на годината, с онази особена суховата и навяваща дрямка топлина, спускаща се чак от планините. Възможно е в такава жега да забравиш за всичко останало, та да ти останат сили само колкото да се завлечеш до някой слънчев край на близкото пасище, да се проснеш там сред тревата и сладко, безгрижно да заспиш. Самият пейзаж, лениво разпрострял се надолу към долината, сякаш подканяше към пълна забрава. Не бях забравил как се скитах на воля из безлюдните ливади, гъсто обрасли с бурени и храсталаци по краищата, като само тук-там се срещаха малки парцели, засети предимно със зеленчуци или най-много засадени с лози, обработвани с мъка от нашите селяни. Сякаш самото място, с неговата пустош и дивотия, както и цялото село с неговите порутени къщурки, бе овехтяло и потънало в забрава, докато постепенно се бе свличало към вечния сън.