Усетих нечий поглед, вторачен в мен и се озърнах назад към съседската къща. Видях млада жена, изправена там на чардака, гледаща право към мен. Не отклони очи дори когато видя, че и аз я загледах, а продължи да ме зяпа с нескрито любопитство, сякаш й бях познат отнякъде, сякаш инстинктивно предусещаше, че съм от познатия й свят и че не можех да представлявам заплаха.
Предпазливо кимнах леко, само колкото да мине за поздрав.
— Здравейте — изрекох аз.
Тя бе облечена в широки летни дрехи, нахлузила на босите си нозе тежки обувки за работа по полето, които изглеждаха ужасно недодялано под стройните й крака.
— Ти трябва да си внукът на кмета — рече ми тя.
Не бях сигурен дали просто позна наслуки или вече бе плъзнал слухът за пристигането ми.
— Да.
— Добре дошъл.
Беше много красива, едва сега ясно видях това. Косата й, вълниста, черна, дълга с червеникави отблясъци от залеза на слънцето, се стелеше волно разпиляна по раменете й.
— Ти все играеше с по-големите ми братя и сестри — обясни ми тя. — Ама сега те всичките си заминаха.
— Аха.
— Казвам се Луиза.
— Аз пък се казвам Виторио.
— Да. Може би ще се отбиеш някога за по едно кафе.
— Да.
Усмихна ми се. Това бе първият нормален разговор, който водех, откакто бях пристигнал тук, първият признак, че съм добре дошъл.
— Скоро пак ще се видим.
И се обърна, за да влезе вътре.
Вечерях при Марта. Някак си неусетно просто престанах да обръщам внимание на донякъде грубото й държане. След продължителната разходка из околностите аз сякаш отново преоткрих себе си, особено когато се запътих по обратния път на връщането към селото, поуморен, ала преизпълнен с особеното чувство колко свято е всичко за мен тук. И се усещах приютен, закътан, в безопасност. Марта ни настани край масата в кухнята за скромната, набърже стъкмена вечеря. Леля Лучия най-сетне се надигна с пъшкане от любимото си място пред телевизора, довлече се до масата безкрайно бавно. Поне не показа други признаци на старческа немощ.
На масата все ме измерваше с изпитателен поглед, сякаш се мъчеше да намери полагащото ми се място в техния дом.
— Този ли е? — попита тя. — Ама ти не беше ли момчето отпреди, онзи, приятелят на пощаджията? Я му кажи да седне по-наблизо.
Преместих си стола до нейния и поех едната й ръка в своята. Беше покрита с изпъкнали вени, които помнех още от детството си и беше лъщяща и загладена като речен камък.
— Аз съм Виторио — рекох й аз. — Твоят племенник. Ти имаше навика да ми даваш монети по пет лири.
Тя пак ме измери с недоверчив взор от горе до долу, накрая кимна одобряващо, преди да се заеме най-после с вечерята си.
На отсрещната стена на кухнята имаше един стар шкаф, окичен с фотографии в рамки. Имаше една снимка на дядо ми, в униформата му от запаса, спретнато накичен с медалите си от войната. Имаше и на леля Лучия, с един мъж до нея, за който си помислих, че е бил нейният съпруг, макар че аз никога не го бях виждал. По-нататък, в ъгъла, се виждаше фотографията на една млада жена и на дете, застанали пред вратата на някаква къща. Жената изглеждаше бременна.
— Това е от деня, в който заминахте — обади се Марта, като видя накъде е отправен погледът ми.
Жената имаше спокоен, селски вид, беше с дълга черна коса, с безформено отпусната върху корема си широка рокля.
— Не помня тази снимка — рекох аз.
— И да я помниш, и да не я помниш, така изглеждахте тогава.
Едва сега разпознах къщата зад вратата — беше на леля Лучия, тази, в която сега бях дошъл на вечеря. Познах и каменните стъпала, и завесата с найлоновите ивици. Но всичко, което можеше да крие по-дълбок смисъл, беше изрязано от тази овехтяла фотография или беше скрито някъде отвъд периферията й, не обясняваше защо е изглеждала така тази жена, за която Марта тъй упорито твърдеше, че била майка ми. Едва познах лицето й — не ме порази толкова откритието, че беше по-скоро съвсем обикновено, колкото че никак не наподобяваше на идеалния образ, който си бях създал. Тя стоеше там така уязвима, натежала, с вид на селянка от планините, каквато аз поне никога не си я бях представял.