— Аха.
Когато си тръгнаха, след тях остана следа като от съвсем чужд човек, който е преминал през къщата. Струваше ми се, че бяха дошли единствено, за да ме изпробват, за да проверят какво си спомням или как мога да се намеся в живота им. Но кой знае, може би бяха наминали просто така, за да ме зърнат — нали съм бил приятел със сина на едната. Тук времето течеше различно, хората имаха много търпение, двадесет години не представляваха нищо и не стигаха, за да бъде изчерпана една история докрай. В очите на моите съселяни аз можех да бъда войник, който се е завърнал след много години, прекарани нейде далеч — така че за всичко, случило се с мен, докато бях отсъствал, беше неуместно да се пита, понеже не беше част от тази история и нямаше никакво значение до момента, в който не прекрачих отново прага на дядовата си къща, до момента, в който не се прибрах у дома.
Скоро след като двете жени си тръгнаха, пред къщата спря селският пощальон — блед и кльощав млад мъж, с малко смешна униформа, състояща се от къси панталони, риза и шапка.
— Аз съм пощаджията — рече той, сякаш давайки обяснение за униформата си, каквато не бях виждал никъде другаде. — Или поустмен, както му викат там, в Америка.
Той остави в ъгъла торбата с пощенските пратки, след което двамата с Марта загадъчно изчезнаха нагоре по стъпалата към втория етаж. Чух само как си поговориха напрегнато, но след секунди той слезе обратно в кухнята.
— Ще ти помогна за леглото — рече ми пощаджията. — Мисля, че двамата ще се справим.
— Извинявай, ама не те разбрах?
— Марта ми рече, че ще се преместиш долу, в старата къща на кмета.
— О. Да.
Оказа се, че такъв бил планът на Марта. Сякаш за нея това бе въпрос от съдбовно значение и аз непременно трябваше да се установя тъкмо в дядовата си къща. Може би го възприемаше като завършек на дългогодишните си усилия по поддържането на къщата.
Младият мъж ме поведе нагоре по стъпалата и така се озовахме в тясна стая, където имаше само един стар, разглобен креват с метални табли и един дюшек.
— Първо ще свалим дюшека долу — обясни ми той. — Ти го хвани отпред.
Щом го отнесохме до къщата на дядо, се наложи да изгубим още малко време, завивайки по тясната вита стълба към втория етаж. Опряхме го о стената на стаята, която навремето беше спалнята на мама.
— Признай си, че не ме помниш — каза ми младият мъж. — С теб често излизахме наоколо, за да се катерим по склона. Стигахме чак до Коле ди Папа.
Аз като че съм бил приятел с всички тук наоколо: с Винченцо на Мария, с братята и сестрите на Лучия от съседната врата. Само че с този беше някак си по-различно.
— Ти си Фабрицио — досетих се аз.
— Е, значи си спомни.
— Само колко цигари изпушихме тогава заедно. А преди да тръгна от тук, ти ми подари един сгъваем нож.
— Ето, нали, сега излиза, че съм бил прав. С теб тогава бяхме приятели.
Останах поразен от това, че той действително допуска, че е възможно да се забравим един друг след толкова години. В моите спомени той ми се струваше по-важен от всичко останало наоколо, неотменима част от пейзажа на моето детство, преживяно в тази къща, сред тези каменни стени. За него обаче аз може би бях останал само момче, което е познавал за кратко, преди това момче да замине завинаги от тук, както още десетки други местни хора.
— Значи си останал тук — казах аз. — Искам да кажа, само в това село.
— Е, работих и в Рим, ама само две години, в един ресторант там… Беше много весело. Ние, от Молизе, или молизаните, както ни викат долу по крайбрежието, въртим оживен бизнес с ресторантите. Но не можех да издържа да работя като чиновник на държавна заплата. Пък и въздухът тук… е, не е същият като онзи долу, в града.
И сега ми правеше същото впечатление, както и когато беше момче — че знае много за всичко и за всички. Това му придаваше леко загадъчен вид, сякаш останалите не можеха да схванат какво знае и какво държи в тайна.
— Както и да е, добре е, че поне още ме помниш — завърши той. — Някои хора, като се върнат тук, се държат тъй, сякаш никога не са виждали това село.
Щом свършихме със сглобяването на леглото, той си тръгна, за да довърши обиколката си.
— По-късно ще намина да те видя — обеща ми Фабрицио. — Ще си поговорим за много работи.
Пак се появи на прага късно следобед, когато привършвахме с обяда, само че сега бе смъкнал униформата и бе облякъл с джинси и вехта фланелена риза. Без да чака покана, той се намъкна в къщата, настани се край масата и с приятелски жест преметна ръка през рамото на леля Лучия.