— Здравей, лельо — провикна се той към нея. — Ти си добро момиче, винаги си омиташ чинията!
Марта остави една чиния пред него и той, явно по стар навик, с къшей хляб в ръка омете чинията си докрай.
— Сигурно всичко тук ти изглежда по-различно, отколкото го помниш — отново заговори той. — Промениха пътя. Навярно помниш само старата козарска пътека, дето се виеше там? Все едно че си попаднал на края на света.
— Не мога да се начудя на електричеството — признах му аз. — Кога са го прокарали?
— Ама какви ги говориш? Та това е станало още по времето на Мусолини. Тогава той се разпоредил в цялата страна да прокарат електричество. Пък и преди това нашите хора тук са използвали водната централа, онази, дето е била надолу по реката.
Нищо от това не съвпадаше с картините, запечатани в спомените ми.
— А тогава помниш ли поне, че една година тук имаше фестивал и един оркестър караше собствен генератор, та осветиха целия площад. Поне туй все трябва да си го спомняш — изрече Фабрицио и сви рамене. — Е, може пък да има нещо друго, за което да си така умислен.
След обяда той ме поведе нагоре по стръмното, по някаква известна само нему пътека. Каза ми, че ще ми покаже парцела земя, който притежавал в Белавиня, по склоновете на Коле ди Папа. Целият участък се простираше в подножието на планината, сред една прекрасна долина с ниски възвишения и просторни ливади. Да имаше най-много десетина декара. От всички страни мястото бе заградено от гъсто сплетени храсталаци. Вътре той бе посадил няколко маслинови дръвчета, няколко реда с лози, но имаше и лехи с домати и боб. Обясни ми, че купил този парцел с парите, които спестил, докато работил в Рим, макар че взел заем и от свои роднини. Неговите родители били вече много стари, за да обработват имота, а пък повечето му братовчеди се изселили, кой в Швейцария, кой в Торино, кой в Рим.
— От нашите хора никой никого не слуша — оплака ми се той. — Всички тези семейни дрязги и разправии, сякаш край нямат. Но виж, може би в Америка е по-различно.
В единия ъгъл на парцела беше сковал малка барака, скромна постройка с каменни основи. Вътре имаше само нар за спане и печка за готвене и отопление. В дъното на парцела, едва забележима отвън заради наклона на хълма, се намираше малка градина, която той бе оградил с ниски зидове от камъните, които бе извадил наоколо. Имаше овощни дръвчета, една беседка с асма и много рози. И в нейния най-отдалечен ъгъл Фабрицио бе оформил малък водопад, защото бе отбил един ручей от течащия наблизо поток. От него пръскаше кристално бистра планинска вода, която падаше надолу по облите речни камъни в малък притихнал вир.
— Райската градина, така си е наричам аз — каза ми той. — Това е моят специален кът. Тук поне никой никога не ме безпокои.
Градината беше плод на неговата освободена фантазия или може би символизираше представите му за убежище и място за пълна отмора, толкова бе изолирана, притихнала и обрасла с пищна растителност. В далечината се издигаха планинските склонове, заобикалящи мястото като пръстен, над който се извисяваше само небето.
— Ние с теб още тогава си имахме тайно място в Коле ди Папа — припомни ми Фабрицио. — Помниш ли го?
— Да.
— Винаги, като се връщам там, си казвам, че един ден и аз като теб ще замина за Америка. Но ето че още съм тук.
— Никак не е зле тук.
— Не говорех за това.
Разведе ме из парцела си, за да ми покаже посевите. Чак очите ме заболяха от ослепително синьото небе, толкова кристалночисто бе то, толкова ярко грееше слънцето. За миг ми се стори, че ние отново сме деца, че аз пак съм подкарал овцете към високите планински пасища, а пък Фабрицио тъкмо прекосява ливадата, за да дойде и да ми прави компания.
— Подозирам, че хората вече са започнали да коментират защо съм се върнал — най-после заговорих за това, което най-силно ме вълнуваше. — За майка ми и така нататък.
А той само сви рамене с презрителна гримаса на лицето си.
— Нали ги знаеш какви са хората. Само им дай да одумват и да си измислят какви ли не щуротии.
Представих си как, докато прави пощенските си обиколки, научава всички сплетни и слухове, независимо от волята си.
— Значи е вярно, тогава. Все нещо са започнали да говорят по мой адрес.
— Това, онова. Но честно казано, само глупости. Като например, че твоята майка навремето скъсала банкнотите, дето баща ти ги изпратил от Канада чрез Алфредо Панунцио.