Сега си спомних, че това се случи вечерта на празника на Богородица. Имаше някаква караница вкъщи, после майка ми накъса купчина банкноти, които хич не бяха малко пари, все по петдесет или сто долара и ги запокити право в лицето на чичо Алфредо. Но в моите спомени тази тягостна случка си оставаше само лична, наша работа, без каквито и да било външни свидетели.
— И какво още говорят хората? — не преставах да го подпитвам аз.
— Ами че нищо особено, всъщност. Само клюки някакви.
Сега говореше по-предпазливо. Помня как когато още бяхме деца, веднъж се сбихме, след като той се опита да ми обясни — съвсем опростено, по детски — защо майка ми била гледана накриво от всичките ни съселяни.
— Кажи ми де — настоях аз.
— О, сам знаеш. Как тя направила на голям въпрос всичко това и после, на следващия ден, някой внесъл тези пари, ама съвсем старателно залепени, в банката в Рока Сека.
За миг и двамата замълчахме. Фабрицио в този момент просто не смееше да ме погледне в очите.
— Не съм казал, че точно така е станало — процеди през стиснати зъби той накрая. — Предавам ти само туй, дето хората си го говорят.
Възможно бе, събитията да са се случили по този начин, макар че имаше поне още сто други начина, по които те са могли да се случат, което пък беше още по-правдоподобно. Сега, от тази дистанция, майка ми можеше да се окаже всякаква, от героиня до двуличница, от светица до грешница.
— Ами онзи мъж — продължавах неуморно да го подпитвам. — Онзи, с когото е излизала. Хората говорят ли си и за него?
— Всеки се кълне, че знае какво е станало. Някои дори разправят, че знаели дори и името му, Джузепе Кочиапелата, защото малко след цялата история той май се побъркал.
— Значи хората си мислят, че е бил някой от селото?
— Че кой друг?
— Аз пък си мисля, че е бил войник. Германец.
— Ама тогава са били изминали много години след края на войната.
— Само така ми се струва, де. Веднъж подочух, че…
— Ама тогава ти беше още хлапе — опроверга ме Фабрицио. — Може би си измисляш, защото си се наслушал на всички онези истории за войната, дето все ти разправяше дядо ти.
— Може би.
Не успях да измисля как да го притисна още повече. А пък тъй силно ме измъчваше всяко противоречие между спомените ми и това, което ми разкриваше той.
— Ако толкова искаш, мога да поразпитам наоколо — кимна ми накрая Фабрицио. — Ама съвсем тихо и предпазливо.
— Не. Вече всичко е наред.
На връщането към селото той ме отведе по хребета на Коле ди Папа, за да ми покаже къде е минавал старият път. По-голямата част от него беше разкопана, за да се проправи трасето за новото шосе, което още не беше довършено, но щеше да бъде брънка от мрежата шосета, с които опасвали целия тукашен район.
— Похарчиха милиони, преди да променят пътя така, че хората да преминават през селото, а после похарчиха още повече милиони, за да могат да го заобикалят — недоволно измърмори Фабрицио. — Навсякъде само корупция. Няма значение как точно я прикриват.
После ме поведе надолу по склоновете на Коле ди Папа, следвайки сложна, виеща се плетеница от възтесни пътечки, все през трудно проходими шубраци. Спря се едва когато се добрахме до малка полянка, заобиколена от борове.
— С теб обичахме да идваме тук. Помниш ли това място? — И ми посочи една каменна плоча до склона. — На нея си написахме инициалите.
Развълнувах се, макар и да бе необяснимо за мен. Значи затова ме бе довел тук, само за да ми покаже това закътано място. Помнех, разбира се, колко цигари бяхме изпушили тайно тук двамата — той все ги задигаше от кутията с цигарите на баща си, но само по две. Колко безгрижни часове бяхме прекарали тук, две момчета с изподрани от храстите колене, сближили се заради самотата и чувството за вина. Но имаше и още нещо, друго, съвсем друго: тук го бях предал. Веднъж той бе рискувал да пострада заради мен, за да ме спаси от капана на местните селски биячи. А аз го бях изоставил, засрамен от унижението си, засрамен, че ме бе страх да се притека на свой ред на помощ на единствения си приятел. Това впоследствие бе хвърлило сянка между нас, този спомен за дребнавата ненавист, която бях породил в него.
— Мисля, че тогава не се показах като твой много голям приятел — смотолевих аз.
Веднага забелязах, че макар това да го бе наранило, той явно не помнеше събитията по същия начин.