— Какво говориш? Ние се държахме тъй здраво един за друг, през цялото време, докато бяхме заедно. Не ми се вярва да си го запомнил добре.
Двадесет и трета глава
Марта ме настани за тази нощ в къщата на дядо, като за целта застла леглото с чист ленен чаршаф, донесе ми нощна масичка и стол, смени газовата бутилка на печката и дори ми остави едно кафениче и бурканче с кафе, за да си го сваря за закуска. Още не бях привикнал с мисълта, че сега тази къща е моя, че я притежавам, че някъде съществува завещание, в което се посочва моето име като единствен наследник. Винаги, когато оставах сам вътре в къщата, ме обземаше някакво странно, необяснимо объркване. Като че изпод повърхността на нещата нещо скрито се опитваше да изплува, да се появи сред спомените ми: тялото внезапно започваше само, съвсем самостоятелно да си припомня дори завоите по витата стълба, да възстановява даже усещането от допира до дръжката на вратата и то толкова безпогрешно, колкото никакво напрягане на съзнанието не би могло да постигне. Ала скоро след това усещането изчезваше, тъй бързо и спонтанно, както се бе породило. Това се оказа мъчително преживяване, това недоизтрито свидетелство за моето някогашно присъствие тук. То ме насочваше към нещо присъствало някога в живота ми, ала все пак отдавна забравено, което сега наникъде не водеше. И все пак бе странно как миналото на моменти ставаше за мен толкова осезаемо, толкова реално и в същото време ме поразяваше със своята недостъпност, с начина, по който бе приключило и все пак можеше да бъде извикано от спомените и в същото време не позволяваше да бъде докоснато.
В леглото в спалнята на мама отново си припомних как като съвсем малко дете бях сънувал тук онези войници. Припомних си звуците от гласовете им на балкона, докато пушеха, припомних си стърженето от дулата на пушките им по парапета. Съзнанието ми неизменно свързваше в едно тези откъслечни възпоменания, благодарение на спонтанната ми, по детски необуздана интуитивност, чиито сложно преплитащи се ходове невинаги можех да проследя. Сякаш това бе реалността — логически изградената решетка от навързани един с друг спомени къде, какво и кога се бе случило, която съзерцавах сега като зрял мъж. Сега вече всичко разбирах много по-добре, защото не знаех какво днес може да бъде проверено, доказано, припомнено и обяснено — но все пак знаех, че винаги остава по нещо губещо се. Например моят дядо — това отлично си го спомням — ми бе показал следите от куршумите на войниците, с които бяха убили някакъв паяк, пълзящ по стената на стаята. Ала колкото и да търсех сега тези следи, не успях да ги различа сред многобройните други пукнатини по олющените стени. Може пък с цялата тази история той само да е искал да ме позабавлява, с типичното за старите хора желание да поразяват детското въображение.
На сутринта подкарах колата към Рока Сека с надеждата да намеря онзи стар приятел на майка ми, когото помнех от онези дни. Шофирах по някакъв широк и приветлив булевард, какъвто някога не бе съществувал тук. Не помнех също да се стигаше тогава толкова лесно до центъра на градчето. Изненадаха ме и промените там — редици от нови магазини и градини с много дървета, както и ниските жилищни сгради от двете страни на улицата. Всичко наоколо започна да ми се струва по-познато едва когато навлязох в очертанията на стария град, където уличките, тесни и стръмни, се виеха все така объркващо, а къщите надвисваха застрашително над тях. Спомените ми от онова посещение до тукашния пазар с майка ми на път към рушащото се имение на Жардини, което беше в покрайнините на града, започнаха да оживяват — помня дори, че беше събота. И докато бавно напредвах с колата край овехтелите постройки с изоставени магазинчета по партерните етажи, старият образ на Рока Сека като тревожно място, криещо коварство иззад привидно привлекателна фасада, не напускаше въображението ми.
Точно насред площадчето, в самото сърце на стария град, открих това, което търсех: ресторантче или „Ловна хижа“, над чиито прозорци бе изрисувана фигурата на ловец, преметнал пушка през рамо. Сега мястото ми се стори много по-скромно и доста по-окаяно от представата, запазена в детските ми спомени. Някога може да е било оживено сборище за местните хора, ала сега всичко наоколо тънеше в сънлива немара, сякаш времето отминаваше равнодушно покрай него. В средата на малкия площад се издигаше неголям каменен пиедестал, върху който някога може би е имало някаква статуя, ала сега там дремеше един кацнал гълъб.