Паркирах колата до тротоара. Пред ресторанта бяха поставени две метални маси. На стол до едната от тях седеше възпълен застарял мъж, явно цял живот любител на доброто похапване, който надничаше над очилата си в страниците на разтворения пред себе си вестник.
Приближих се до него, все още неуверен, че именно той е този, заради когото бях дошъл тук.
— Търся Лучано.
Изгледа ме над очилата си и отмести вестника настрани. Той беше, казах си аз, макар че ми се стори доста поостарял, отколкото си го бях представял. Имаше уморения и разсеян вид на човек, все още терзан от някакви отколешни грижи и безпокойства.
— Е, значи си го намерил — потвърди той и още веднъж ме огледа изпитателно.
Усетих как сърцето ми се разтуптя. Оказа се, че съвсем лесно го открих, седнал тук да се припича на слънцето, сякаш ме бе очаквал, въпреки че трябваше да изминат цели двадесет години, преди най-после да се завърна.
Извадих от джоба си старата монета от една лира, която бях донесъл със себе си от Канада. Поставих я на масата пред него.
— Познаваш ли тази монета?
В очите му се изписа моментно недоумение, сякаш му бях поставил непосилна за решаване задача.
— Ама какво е това? — Взе монетата и я завъртя в дланта си. — Хм, че това е една лира, от старите. И какво общо има с мен?
А пък аз се надявах някакъв спонтанен проблясък да осени паметта му.
— Ами че ти ми я подари.
Отново ме погледна и вдигна ръка, за да свали очилата си. Усетих как се напрягаше в опитите да си спомни кой можех да съм аз.
— Извинявай, ама…
— Е, да, беше преди много години. Дойдох тук заедно с майка си, Кристина. От Вале дел Соле. Дъщерята на кмета.
— Кристина? Ама тя умря преди години… Какви ги приказваш?
— Аз съм нейният син. Виторио.
Той примижа срещу мен, сякаш още не можеше да повярва, все така притиснал ръка към челото си, за да закрива очите си от слънцето.
— Искаш да кажеш, че си синът на Кристина? Жената, която умря, за нея ли говориш?
— Да.
— Ама аз си помислих… да, да, разбира се, ето че си се върнал обратно, така ли? — Постепенно, макар и още силно объркан, той започна да проумява какво става, надигна се и ми протегна колебливо ръка. — Я виж как изглеждаш сега, кой можеше да те познае? Разбира се, че тя имаше едно малко момче, да, сега започвам да си спомням. Извинявай, името ти беше…
— Виторио.
— Виторио, да. Моля те, седни, моля. Трябва да ме разбереш, много съм остарял, та вече не си спомням ясно какво е било навремето.
Отново се обърка.
— Брей, след толкова много години… Ей сега ще повикам момчето да ти донесе едно кафе.
Отиде до вратата на ресторанта и се провикна. Изчака малко, но никой не се появи отвътре.
— Хайде, ела, влез вътре. Сам ще ти го донеса. Тук ми помага моят внук, Антонио, баща му сега е в Рим, ама ми изпраща момчето тук за лятото, хем да помага, хем да го пази да не скитосва много.
Последвах го. Вътре ресторантчето изглеждаше доста занемарено. Дървеният тезгях и лавиците с чашите зад него бяха съвсем потъмнели, мазилката на места беше разкъртена. Вече минаваше пладне, но вътре нямаше никакви посетители. Само столове, подредени около малките маси. Лучано отиде до тезгяха и направи две кафета на автомата, като добави няколко капки коняк в своето.
Поведе ме към масата до прозореца.
— След толкова много години… — отново започна той.
— Жена ти още ли готви тук?
— Жена ми? Че ти помниш ли я?
Смътно си спомнях една едра жена, която се държеше престорено приятелски, но гледаше с ненавист майка ми, когато един ден спряхме тук да обядваме.
— Мисля, че веднъж се срещнах с нея.
Очите на Лучано вече се бяха просълзили.
— Почина преди пет години — каза ми той.
— Така ли? Моите съболезнования.
— Случват се такива неща. Но няма нужда на теб да ти обяснявам какво е да скърбиш за някого.
Поседяхме за кратко в мълчание. Лучано надигна чашата с кафето и го изпи на една глътка, като че бе лекарство.
В следващата минута откъм вратата за кухнята се появи съвсем млад мъж в черно-бяла келнерска униформа и се зае да подрежда столовете около масите.
— Антонио, донеси ни още кафе. И донеси бутилката, онази там на тезгяха.
По-отблизо си пролича, че Антонио беше почти момче — да имаше най-много петнадесетина години — но когато се приближи към нас с кафетата, изглеждаше съвсем сериозен, почтен и невинен, в своята спретната келнерска униформа. Наля малко коняк в кафето на Лучано.