Очите му отново се навлажниха.
— Съжалявам — промълвих аз.
— А, добре. Нали всеки трябва да си носи кръста.
Отново потъна в мълчание, обсебен от своето страдание. Междувременно пристигнаха двама клиенти и на лицето му за миг се появи макар и повехнала усмивка за поздрав, която скоро след това угасна.
— Трябва да се залавяш за работа — напомних му аз.
— А? О, тук ме държат просто така, за да ме накарат да се почувствам важен. Братът на жена ми, той е шефът тук, той всъщност върти това място. Надявах се, че синът ми ще поеме всичко тук, но той предпочете да се трепе за чуждите в големия град, вместо да работи тук за баща си.
Изпрати ме до вратата.
— А какво стана с момичето? — досети се да ме попита той. — Беше момиче, нали? Винаги съм се чудел какво ли се е случило с нея. Дано е израснала силна като майка си.
— В някои отношения — промърморих аз.
— Да ти кажа истината, винаги съм бил малко влюбен в майка ти. Но всичко така се обърка, така се случи, че… Може би това момиче ще може да живее така, както майка ти не можа.
— Да.
Нещо внезапно привлече вниманието му на една от масите отвън на тротоара. Посочи ми с ръка:
— Забрави си монетата — рече ми той на сбогуване, взе монетата и я напъха в дланта ми.
Двадесет и четвърта глава
На следващия ден ме поканиха на вечеря Луиза и родителите й от къщата, в съседство с дядовата. От детството си пазех смътен спомен за техния дом като за някакъв окаян коптор, като за смрадливо място, вечно пренаселено с дечурлига с немити лица; ала сега — вероятно благодарение на намесата или по-скоро на парите на нейните братя и сестри, които вече не живееха тук — мястото изглеждаше напълно обновено и преустроено в крак с модата. Още от входа ме посрещна добре изглеждащ коридор, застлан с мраморни плочи, просторен хол, последван от тънеща в полумрак гостна (очевидно използвана само при по-специални случаи) и удивително чиста кухня, претъпкана с най-съвременно кухненско оборудване. Родителите на Луиза, дребни и изгърбени от работата и годините, се суетяха около печката, докато самата Луиза привършваше сервирането на вечерята на масата в ъгъла и сякаш се опитваше да се скрие сред прекалено модерното обзавеждане на къщата.
— Твоят дядо винаги беше толкова добър с нас — заговори баща й. — Както и майка ти. Тя неизменно ни помагаше за гледането на децата или каквото там се налагаше.
По време на вечерята разбрах, че Луиза била приятелка с Мария, дъщерята на леля Катерина. Тя ми предложи на следващия ден да ме заведе до фермата на леля. И така на сутринта, още преди осем, тя почука на вратата ми, облечена в същата ефирна лятна рокля, която носеше, когато я срещнах за пръв път. Роклята й придаваше още по-младежки вид, отколкото бе типично за нейните двадесетина години, може би защото в нея тя изглеждаше незащитена подобно на скъпоценност, чиято истинска стойност още можеше да оцени.