— Аз им се обадих, преди да тръгнем — рече ми тя. — Ще можем да останем там за обяд.
— Но твоите родители няма ли да възразяват?
— Че защо да възразяват?
За фермата на леля си знаех само, че се намира някъде в околностите, отвъд Кастилучи, което в моите детски представи означаваше, че става дума за нещо едва ли не на края на света. Не си спомнях да съм ходил там като малък, понеже повечето от срещите ми с хората от бащиния ми род се осъществяваха главно в къщата на дядо ми по бащина линия в самото Кастилучи. Така че аз и досега си живеех с представата за някакво много примитивно и глухо място, както всички ние гледахме на селцата и махалите в околностите на Вале дел Соле. На другия ден с Луиза се качихме в колата и потеглихме по шосето, водещо към Кастилучи, но след няколко километра трябваше да отбием по един неравен черен път, виещ се високо над долината, която постепенно се отдалечаваше от нас на юг. Ние продължавахме направо към високите планини, разположени на север, към Абруцо. От двете страни на пътя често се виждаха добре уредени ферми, макар и разположени доста надалеч една от друга, по-спретнати и по-съвременно изглеждащи, отколкото очаквах да видя, с малки дворчета отпред, осеяни с цветя, с рози покрай фасадите на вилите. Надолу, към долината, се жълтееха нивята със зреещото жито.
Фермата на леля ми се оказа кацнала най-отгоре, на билото на хълма. Последните няколко десетки метра изкачихме по твърде стръмна отсечка от пътя, който тук, само в края си, бе бетониран вероятно заради опасния наклон. Самата къща, дълга и тясна като жилищата на индианците, които бях виждал в Америка, имаше някак си недовършен вид, може би понеже тук-там мазилката не беше довършена, пък и накрая бе останала една самотно издадена стена, съградена сякаш за някаква бъдеща стая, която така и не е била построена. Когато спряхме в малкия преден двор, настъпи небивало оживление — първо се разлаяха кучетата, после се разкудкудякаха и побягнаха кокошките, сетне се захлопаха врати и наизлязоха дечурлига, жени по престилки, сякаш не беше къща, а едно малко село.
За пръв път от завръщането си в Италия ми предстоеше среща с мои роднини по бащина линия. Докато ме поздравяваха с добре дошъл, хората изглеждаха доста стеснителни и благопристойни. Всички ми се струваха като издялани — с едни и същи пестеливи пропорции, съсухрени и смалени, така че сред тях аз стърчах като някакъв недодялан гигант. Децата веднага се скупчиха край полите на майките си; две от тях — момченце и момиченце, красиви, синеоки и русокоси, имаха вид на появили се от някоя приказка, дотолкова се отличаваха от всички останали наоколо. Те ме зяпаха мълчаливо, като че бях пришълец от друга планета.
От най-крайната врата на къщата изскочи леля Катерина, все още слаба и кльощава като някоя ученичка.
— Веднага те познах — зарадва ми се тя, с просълзени очи. Протегна ръка и леко ме пипна по бузата, за да се увери, че не сънува. — Толкова приличаш на баща си. Все едно че отново го виждам. Беше на твоите години, когато замина за Америка.
Опитах се да си представя каква роля може да е играл в нейния живот, този млад мъж, нейният брат. След като е заминал, тя никога повече не го бе видяла.
— Хайде, влизай, де. Сигурно вече си огладнял.
Луиза потърси своята приятелка Мария, а в своята част от голямата къща, която се намираше в другия край на двора, леля ми поднесе закуска в кухнята. От куките по тавана висяха дълги връзки с лук и големи парчета месо за сушене. На печката в тенджерата къкреше нещо. В ъгъла, полускрит в сянката, беше приклекнал един старец, надвесен на легена, за да оскубе едно пиле. Това бе мъжът на леля ми — Николо. Косата му вече беше напълно побеляла, а лицето му — още по-червендалесто и сбръчкано, отколкото го помнех от последната ни среща преди толкова много години. Изчака десетина минути, без дори да ме погледне, съсредоточен само в работата си.
— Ето че най-после се върна — заговори той най-накрая.
— Да.
— Е, няма да те отпратим. Тук не се прани така.
— Кой казва, че ще го отпратим? — веднага настръхна леля ми Катерина.
Ала той се престори, че не я чу.
— Говоря за това, което се случи с майка ти там долу, във вашата къща. Тукашните хора не забравят такива неща.
— За бога, Николо, че той самият какво общо има с всичко?
— Просто казвам.