Выбрать главу

Отново се надвеси с пилето над легена. Като че се опитваше да преглътне някаква обида, която не можеше съвсем ясно да определи.

— По-добре не му обръщай много внимание — кимна ми леля Катерина. — От много пиене на вино главата му започна да се замъглява.

Поднесе ми хляб и осолена шунка, нарязана на тънки резени. Чичо Николо, може би заради вкиснатото си настроение, не остана доволен от закуската.

— Трябваше да му дадеш от другото. Това ще му дойде много сухо — промърмори той.

— Сама ли си я правила? — попитах аз.

— А, какво? О, да. Да.

— Много е вкусна.

— Ами цели шест месеца я суших. Не можеш намери като нея в цяла Америка.

— Да, чудесна е.

— Да. Бива си я.

Той притегли стола си малко по-близо до масата, за да си вземе от хляба и шунката.

— За обяд извади от другата — нареди й той. — Щом и тази хареса, ще видиш какво ще каже за другата.

После се поразходих наоколо заедно с леля Катерина. Огледахме постройките в двора. Тя ми показа шопарите в кочината в ъгъла, груби, приличащи на глигани, гледани заради същата шунка, с която ме нагости. После прекосихме пътя, за да стигнем до издадена скала, опасно надвиснала над долината на реката. По поляната наоколо имаха кошери, от които тя ми се похвали, че вадели много мед. През цялото време леля Катерина все крачеше припряно, забързано, тъй като се опасяваше да не връхлети буря, което много ме учуди, защото небето над нас беше съвсем ясно, заляно от ослепителната слънчева светлина.

— Зная, че не ти е лесно сега — отново ме заговори тя. — Заради баща ти. Той винаги си е бил такъв един, особен, настроенията му непрекъснато се сменяха, та понякога ставаше съвсем неразбираем. Много ме болеше за него.

— Бяхте ли близки, докато е живял тук?

— Близки ли? — засмя се тя. — Понякога му удрях по някой шамар, ако за това ме питаш.

Когато най-сетне стигнахме до кошерите, вятърът внезапно се усили и на хоризонта започнаха да се трупат ниско надвиснали облаци. Кошерите бяха подредени приблизително в полукръг, близо до склона, за да бъдат защитени от най-силните пристъпи на планинските ветрове и стихии. Около тях жужаха стотици пчели, очевидно заети с трескава дейност. Макар да беше опасно уязвима заради жилещите насекоми, Леля Катерина се приближи до един кошер, внимателно повдигна капака му и извади една по една рамките отвътре, за да изгребе меда от тях. Лицето й се набръчка от усилието да се съсредоточи и да не допусне някоя грешка, след като се намесваше така грубо в живота на пчелите.

— Не се ли страхуваш от тях? — полюбопитствах аз.

— Какво би помогнало, ако се боя от пчелите? — отвърна ми тя.

Щом свърши, облаците вече се бяха струпали точно над главите ни. Забързано се устремихме към къщата, като през целия обратен път ни духаше толкова силен вятър, че за малко щеше да ни отвее. Леля Катерина се приведе и с една ръка подхвана края на полата си. Веднага се пресегнах и грабнах от другата й ръка кошницата, в която носеше бурканите с меда, но сега леля олекна още повече и едва се крепеше на нозете си срещу непрестанните яростни пориви на вятъра. След минута само полата й се изду като балон и за малко стихията да я отвее.

Дъждът започна да се сипе, много преди да се доберем запъхтени до пътя. Отначало ни заудряха първите, най-тежките капки, след което ни връхлетя сякаш градушка от камъни. Настъпи истински ад, докато падаше лятната градушка.

— Боже мой! — провикна се леля Катерина, повдигна полата си още повече и се втурна да бяга. От другата страна на пътя имаше някакъв паянтов заслон, където се скрихме. Леля Катерина влезе първа вътре и веднага ме повика при себе си.

— Не си бил целия този път от Америка дотук, за да умреш от някаква градушка!

Но се оказа, че най-лошото тепърва предстои: по тънкия ламаринен покрив на заслона забарабаниха ледени буци колкото топки за голф. Недалеч от заслона житото в околните ниви почти изцяло полегна под напора на вятъра, сякаш го тъпкаха зли духове, яхнали невидими, буйни коне.

— Най-зле е за лозята — промърмори леля ми. — Останалите посеви ще се възстановят.

След градушката, която трая само няколко минути, последва незапомнен от мен порой. Леля Катерина се отдръпна навътре в заслона, отпусна се на пейката до стената и загърна по-плътно шала върху раменете си. После измъкна отнякъде една сбръчкана ябълка и ми я подаде.

— Не, благодаря.

— Тогава аз ще я изям — рече тя и отхапа.