Седнахме да изчакаме дъждът да престане. По пътеката пред заслона се оформиха дълбоки вади, надолу по които шумно се спускаха потоци.
Леля ми посочи с ръка към леещия се дъжд.
— Точно там, надолу по хълма, се роди ти. Ей там, където са онези дървета. Още помня, че раждането ти закъсня с цели три седмици.
Не бях сигурен за какво ми говори.
— Аз си мислех, че съм роден в Кастилучи.
— Не, тук беше, много добре го помня. Наистина имахме място долу в града, ама тук, сред този пущинак, дядо ти изгради фермата. Тогава все едно че беше на края на света. А пък бедната ти майка, чакаше този миг ден след ден, без никаква акушерка на километри наоколо, защото се случи по жътва, в най-усилното време. А дядо ти хич и не си направи труда да я върне в града.
Загледах се през дъжда към дърветата, които тя ми посочи — дотам да имаше най-много два километра надолу по склона на хълма. Не се виждаха никакви пътища, нито дори електропроводи, а само поле и обрасли с храсталаци по синорите пасища.
— Там още можеш да видиш старата къща — добави леля. — Или поне туй, що е останало от нея. Мога да река на Мария и Луиза да те заведат дотам след обяда.
Отхапа за последен път от ябълката и захвърли огризката сред дъжда.
— А те погаждаха ли се? — попитах. — Майка ми и баща ми?
— О, нали сам знаеш как беше. Тогава не мислехме много за тези неща, не беше така, както го знаят младите днес. Никак не им беше леко да живеят в този пущинак, пък и дядо ти беше особен. А после загубиха и бебето. Но ти сигурно не знаеш това.
— Какво бебе?
— Преди теб имаха момиченце, Марина. Една вечер тримата се прибирали с велосипеда на баща ти от събора в града и се ударили в един крайпътен камък, та изпопадали на пътя. Мислехме си, че нищо й няма, освен една лека драскотина на тила. Никой дори и не помисли да викаме доктор и разни такива. Само че вечерта детето заспа и вече никога не се събуди. Баща ти не можа да го преживее. Всичко, което се случи после с майка ти и с другото момиче — Рита сте го кръстили, нали така — беше само част от същата история или поне на мен тъй ми се чини. Вече едвам се търпяха двамата. Между тях завинаги остана това бебе, за да им напомня.
Дъждът вече стихваше. Над планините, далеч на изток, се появи сребристосиня ивица. И колкото повече гледах натам, толкова по-широка ставаше тя. Преди напълно да престане, дъждът съвсем се укроти. На фона на струящата кехлибарена слънчева светлина всичко наоколо изглеждаше като някаква загадка, като някакво небесно откровение.
Още се опитвах да наместя ненадейното откритие за живота на родителите си в своите представи.
— Не знаех нищо за това — признах й аз.
— Ето, виждаш ли какви работи са ставали — въздъхна леля Катерина. — Цял живот може да си мислиш за нещата по един начин, но накрая изведнъж се оказва, че са били доста по-различни.
Луиза някак си успя, тайно от мен, че и от всички останали, да се разбере с братовчедка ми Мария, така че само тя — Луиза — да ме придружи надолу до старата къща на дядо. Тръгнахме след обяда, като се спуснахме по същата пътека, която с леля Катерина бяхме огледали от високото. Само че пътеката се оказа доста по-стръмна, отколкото ми се бе сторила, макар че на места прекосяваше и по-равни участъци като пасища и лозя. Луиза ме улови за ръка, за да не се подхлъзне надолу по стръмното по лепкавата кал на пътеката, образувала се след проливния дъжд. Днес бе с мокасини, които не й бяха особено полезни в калта. Много по-полезни биха били онези високи обувки с дебели подметки, с които бе обута, когато я видях за пръв път.
На обяд се събрахме доста хора, повече от дузина. Насядахме край масата, изнесена от домакините в двора на открито. Чичо Николо, след като изпи доста чаши с вино, започна да се държи покровителствено и сякаш се стараеше да ме предпази от това другите да не отправят към мен същите обвинения, с които той ме посрещна сутринта, когато влязох в къщата.
— Никой не може да ти държи сметка за това, което се е случило. Нито да говори срещу баща ти. Всичко е заради майка ти, защото всичко започна от нея. Винаги съм твърдял това.
Получи се доста неудобна пауза. Видях как Луиза ме изгледа смутено.
— Или говоря нещо, дето не е вярно? Кажи ми де.
Старата ферма на дядо ми по бащина линия се намираше почти по средата на пътя, спускащ се надолу към долината. Беше сгушена до склона на хълма, така че когато се добрахме най-сетне до нея, ни се стори прикрита сред дърветата и храсталаците сякаш зад камуфлаж. До нея имаше малка външна постройка, която вероятно бе още обитавана от някого, понеже изглеждаше по-запазена, пък и вратата й бе заключена с катинар. Но самата къща със срутените си стени и изпопадалите си мертеци наподобяваше окаяна развалина, достойна за свърталище на призраци. Е, поне на приземния етаж имаше признаци, че това тук някога е било нечий дом. Виждаше се къде е било огнището, виждаха се и някакви грубовати лавици, заковани към една от по-запазените стени. От втория етаж бе останала само една полусрутена стена с празна рамка от прозорец на нея, който гледаше към обраслия с храсталаци стръмен склон насреща.