— Доколкото си спомням, баба ти напуснала това място веднага след смъртта на мъжа си — заговори Луиза. — И оттогава заживели в града.
От къщата в града имах спомени — за разположението на стаите, за гозбите и огнището, за гледките от прозорците. Обаче за това място тук нищо не помнех. Явно е останало като тъмно петно в съзнанието ми, като място, което може би е съществувало, но аз не съм посещавал.
Излязохме в малкия вътрешен двор и открихме обрасли с плевели останки от каменна тераса. Луиза се защура из руините. Зад това, което може би някога е било кухнята, видяхме изнесен бюфет от избеляло заради дъждовете и ветровете дърво. Луиза се опита да разтвори вратичката на едно от големите чекмеджета. Вратата поддаде. Вътре видяхме част от някаква икона и една глинена ваза с нащърбено гърло — липсващото парче се търкаляше до нея. Вазата като че ли през всичките тези години бе чакала нечии ръце да я докоснат. Луиза я извади, остави я на плота и допря парчето към счупеното място — веднага лепна, при това съвсем точно. Тогава Луиза откъсна едно диворастящо цвете и го забучи във вазата.
— Ето, сега е като в някой дом — рече ми тя.
Отидохме до каменната пейка, вградена от едната страна на малката външна постройка. Седнахме под сянката на високия дъб. От пейката се откриваше приятен за окото изглед към фасадата на къщата. Може би тъкмо това е било мястото, където моята майка е седяла през лятото, за да пази детето си, играещо на поляната.
— Сигурно ти е странно, като си мислиш, че си роден тук — сепна ме Луиза. — В една от тези стаи.
От вятъра и дъжда рано сутринта въздухът сега бе толкова свеж, толкова прекрасен, ухаещ на пролет, носещ топлина. Цялата местност — заслонената от толкова много дървета долина, склоновете и реката най-долу, пръстенът от синеещи се планини в далечината — всичко това ми приличаше на детско кошче, предназначено да скъта само това място, тази порутена къща, тази падаща на петна светлина. Лек ветрец зашумя из долината и за миг животът от миналото, безвъзвратно отминал, внезапно ми се стори напълно възможен и реален: представих си как баща ми работи на полето, а майка ми приготвя обяда.
Луиза взе камък и лениво го запрати по един гущер, запълзял право към нас.
— След толкова много години в Америка вероятно се чувстваш странно, като чужденец. Там сигурно всичко е по-различно.
— Може и така да се каже. С изключение на това, че сега съм тук и вече не знам къде се чувствам повече като чужденец.
— Може би не е толкова различно за онези от нас, които са останали тук — отбеляза Луиза.
— Какво искаш да кажеш?
— Не зная. Просто си мисля за историите от миналото, които разказват хората, мисля си за всичко преживяно толкова отдавна, когато им харесвало да живеят така. Дори и в къща като тази. Изглежда така, сякаш е била обитавана преди хиляди години.
— Понякога имам чувството, че съм като някой от онези, които са решили да останат тук — ние все още излизаме на полето, за да се грижим за нашите маслини и лозя, но всичко вече е по-различно. Нещата вече не са такива, каквито са били.
За кратко потънахме в мълчание. После за миг и на двамата ни се стори, че изпитваме неудобство, с което не можехме да се справим.
— Ако искаш — Луиза първа наруши мълчанието, — можем да слезем до реката. Там има едно място, което искам да ти покажа.
— Какво е това място?
— Просто едно по-особено място. Тайно място.
Пътеката надолу бе стръмна и камениста. Заобикаляше покрай овощните градини и каменистите нивички, завардени тук-там със струпани като стени камъни, по които, когато се приближавахме, се стрелкаха десетки гущери. По едно време Луиза се затича напред, извика ми да я последвам и само сред минута изчезна от погледа ми, защото пътеката криволичеше много. След това я мярнах надолу по склона, но после задълго не я виждах. Наложи се да ускоря крачка, но пътеката стана още по-трудна за бърз ход, защото бе чакълеста и с много завои.