Завих за пореден път и едва не връхлетях върху нея, както бе седнала да почива върху един голям камък след завоя.
— Виж се само! — рече ми тя. — Зачервен си като цвекло.
Беше си вдигнала полата над коленете и си правеше вятър, за да се охлади. Усетих внезапна тръпка да ме пронизва целия, като я гледах така разголена. Всичко ми се стори някак си странно познато — пътечката, изгарящата топлина, младото момиче, което ме очакваше зад завоя.
— Имаш вид на човек, видял призрак — каза ми Луиза.
— Изплаших се, че съм те изгубил.
Тя се засмя.
— Хайде тогава да те държа под ръка.
Пъхна ръката си в моята и ме поведе напред. За щастие, сега теренът беше по-равен, а пътеката започна да се разширява. Когато най-после стигнахме до реката, придошла и помътняла след тазсутрешния порой, започнах да си спомням: вече бях идвал тук преди. Бяхме минавали покрай същите тези скали, покрай които сега Луиза ме водеше, макар че се оказаха много по-малки, отколкото ги виждах в спомените си. Бяхме следвали подобна пътека, но откъм другия бряг. Луиза продължи да ме води напред и все напред, покрай тясното пространство между руслото на реката и скалистия склон. Накрая се добрахме и до пещерата. От нея изтичаше тънко ручейче, колкото да засвидетелства, че вътре има скрит извор.
— Това е топъл извор — обясни ми Луиза. — Когато бяхме малки, двете с Мария често идвахме тук.
Вътре, близо до входа, слънчевата светлина хвърляше неясни полусенки, преди да се потопим окончателно в мрака, царуващ вътре в пещерата. От стените лъхаше някакъв странен дъх и се усещаше зловонна влага. Още по-нататък беше изворът — малък кипящ вир, целият покрит с мехури, които проблясваха смътно в мрака.
— Майка ми също имаше навика да идва тук — казах й аз.
— И те е водила със себе си?
— Само веднъж. Мисля, че тук е водила и любовника си.
Произнесох това съвсем спонтанно, въобще без да се замислям как може да споделям с нея нещо толкова интимно. Но Луиза с нищо не показа, че се е смутила.
— Какво те кара да мислиш така? — попита ме тя.
— Не зная. — Още си спомнях, че тогава намерих нещо тук, зад една от скалите. Но сега нямаше никакви скали, нямаше ги и назъбените дребни камъни, които се бяха запечатали в спомените ми. — Може би заради поведението й тогава или пък заради нещо друго, не мога да си спомня.
— Мога да твърдя, че не е била първата. Хората са водили любовниците си тук от години. Или може би от векове.
— Да си слушала някога някой да ти е говорил за него? — попитах я аз. — За любовника на майка ми?
— Мисля, че е бил чужденец. Някой, който е минал от тук. Поне така са ми казвали моите родители.
— А нещо повече да са ти разказвали?
— Не. Само това.
— Може би са знаели повече, отколкото са споделяли с теб?
— Може би. Но не ми се вярва. Те са прости хора, от онези, които не задават много въпроси.
Тя влезе в пещерата и свали мокасините си, за да потопи единия си крак във вира.
— Затова ли дойде тук? — замислено изрече тя. — За да откриеш кой е бил той?
— Може би. Но вече не съм сигурен.
— Ако искаш, мога да ти помогна.
— Не, не е необходимо.
Тя пристъпи още по-напред, наведе се и загреба с шепи топлата вода, за да изплакне лицето и врата си. От мястото, където бях застанал, недалеч от входа на пещерата, тя едва се виждаше като неясен силует, като сивкава сянка на все по-тъмния фон на пещерата.
— А сестра ти? — сепна ме гласът на Луиза. — И тя ли иска да узнае кой е бил той?
— Не съм сигурен. Но предполагам, че да.
— Говори се, че била отгледана от чужди хора.
— Истина е. Но това стана, когато поотрасна.
— Трябва да е било трудно за нея. Без майка, без баща.
Гласът й се промени още по-странно, защото отекваше във влажните стени. В мрака ми се струваше, че говори самата пещера, че тя търси отговорите.
— Мисля, че в крайна сметка ще се оправи сама.
Вече въобще не я виждах. Спусна се тишина, после дочух прошумоляване на дрехи, последва пауза, след което се чу плясък и шум от потапянето на нещо във водата. Отново изпитвах неясната уплаха, че съм я изгубил, че се е стопила като призрак. Стана ми безкрайно неудобно, сякаш нещо ме бе докоснало, почти осезаемо, за да изчезне после отново. Тя изплува след броени секунди. Разбрах го по шума от плискаща се вода по камъните край вира. После отново чух шумоленето на дрехите й, а накрая тя се появи от мрака като привидение, с капеща от косите й вода, с плътно прилепнали по тялото й дрехи. В този миг, когато още не се виждаше ясно сред дрезгавата сивота, ми се стори, че един образ от миналото се е насложил върху нейния в настоящето, както се наслагват два негатива.