— Е, надявам се, че не си ме видял — изрече тя през смях. — Макар че вероятно си виждал много жени съвсем голи.
Почти се бе стъмнило, когато се изкатерихме обратно до къщата. Внезапно застудя. Добре, че леля Катерина бе запалила огъня в огнището, та Луиза и аз веднага претеглихме столовете си по-близо до него, за да се постоплим.
— Мисля, че сте слизали долу до горещия извор — промърмори леля Катерина и измери Луиза с многозначителен, подозрителен поглед. Иначе май всички тук ме поощряваха да съм заедно с Луиза. Не можех да преценя дали това приемане на ставащото, това тактично одобрение на чувствеността на младите е някаква нова мода, дали нещата са се променили толкова радикално през годините, докато не съм живял тук, или винаги са си били такива, прикрити под булото на примитивното селско пуританство.
Леля Катерина настоя да остана и за вечерята. По-късно, беше малко преди да си тръгна, Луиза ме заведе до едно малко възвишение над къщата, откъдето ми изброи едно по едно имената на всички села и градчета, чието светлини блещукаха далеч долу в долината, сред заобикалящите ни смълчани, тънещи в мрак хълмове. Сякаш ми ги предлагаше, сякаш ми ги връщаше обратно. Всяко име отекваше като ехо сред моите детски спомени, всяко име ми припомняше разни истории и образи, всяко име беше символ, част от някаква по-голяма драма, която ежедневно се разиграва в планините, оформящи този величествен амфитеатър.
— Щастлив ли си в Америка? — заинтересува се Луиза.
— Защо питаш?
— Не зная. Понякога изглеждаш толкова сериозен.
— Щях ли да бъда по-щастлив, ако бях останал тук.
Тя пак се засмя.
— Може би.
Откъм къщата долиташе приглушеният шум на разговорите, които се водеха там. Оранжевата светлина от прозореца припламваше като отблясък от огъня. Около нас се простираха планини, които изглеждаха необятни като грамадни сивеещи се сенки в мрака, а под тях се бяха сгушили селцата, подредени по склоновете като в редица от факелна процесия. Мракът, с който се бореха, изглеждаше древен и непреодолим. Беше същият мрак, който е господствал тук от столетия, от хилядолетия, заради който хората са се скупчвали край огнищата си, заради който са бързали да се приберат по домовете си.
Луиза се приближи толкова близо до мен, че можех да усетя топлината, излъчвана от тялото й.
— Това място е още в кръвта ти — промълви тя. — Мога да го усетя.
А блещукащите в далечината светлинки, като че ли примигваха одобрително, в съгласие с нея.
Двадесет и пета глава
Бяха изминали само няколко дни, но аз се чувствах като отдавна заселил се тук. Хранех се редовно в къщата на леля Лучия, а през останалото време се грижех за скромното си домакинство. Стана така, че за мен в целия свят нямаше друго място, което по-силно да чувствам като мой роден дом — ето, това бе всичко, което ми бе останало, ето моята кухненска маса, моето застлано с ленени чаршафи легло, моят балкон, надвесен над долината. Като че ли и хората от селото бяха готови тихомълком да ме приемат сред себе си, защото ежедневно ставаха все по-приятелски настроени. Това обаче не им пречеше да ми се струват все по-загадъчни, защото демонстрираха толкова радушно гостоприемство, сякаш за тях бе нещо съвсем нормално да живея тук. Тяхната любезност осуетяваше предварително всичките ми намерения да ги разпитвам. През всеки от последните дни получавах покана да гостувам у някого, да опитвам домашните сладки или да отпивам от поднасяните ми питиета, което превръщаше всичките ми опити да задавам неудобни въпроси в занимание крайно неуместно, защото никой не би одобрил да се нарушава спокойния ход на ежедневието.
Започнах да забравям за намеренията, с които бях дошъл. Детските ми спомени, които преди идването тук изглеждаха ясни и безспорни, сега все повече и повече се затлачваха, след като върху тях се наслагваха различните версии на местните хора за едно или друго събитие от миналото. Така, както една и съща сграда може да ни изглежда по-различна в зависимост от наклона на улицата, по която се изкачваме към нея или от ъгъла, под който я съзерцаваме, понеже много от подробностите могат да се окажат замъглени, тъй като са погрешно запомнени. Когато изслушвах някой нов преразказ на иначе отдавна известните ми факти, започваше да се променя цялата мисловна подредба на миналото ми. Мозъкът ми веднага се заемаше да възкреси сред смътните детски възпоминания най-различни случки, някои от които дори можеха да се окажат напълно измислени, плод на необузданото ми въображение или пък резултат от усилията ми да открия връзките между отделните събития. Така например двете жени, които заварих в кухнята на Марта — Джузепина и Мария — за съвсем кратко време успяха да разклатят много от представите, които се съхраняваха в паметта ми още от детството. Затова се опитвах прилежно да възстановя в спомените си сцените, в които те са били сред участниците, да възкреся историите, в които те двете може би са били замесени. Струваше ми се, че не просто трябва да си спомня какво е било, а да сглобя някаква приемлива история, като за целта разполагах с всички необходими елементи, но имах пълната свобода да ги размествам, както пожелая.