Ник ни запозна.
— Бени работеше за татко цели двайсет години. Наследих го преди пет години, когато татко се оттегли — за мое голямо щастие. Бени, това е Каролин Макензи.
Въпреки кратката усмивка и учтивия поздрав „Приятно ми е да се запознаем, госпожице Макензи“, изпитах чувството, че Бени ме оглежда много внимателно от горе до долу. Очевидно знаеше къде отиваме, защото подкара, без да чака инструкции.
Докато се отдалечавахме от тротоара, Ник се обърна към мен.
— Каролин, предполагам и се надявам, че си свободна за вечеря.
„А аз предполагах и се надявах, че ще искаш да ме заведеш на вечеря“ — помислих си.
— Ще ми бъде приятно — отвърнах му.
— Има едно местенце в Ниак, само на няколко мили от моста „Тапан Зий“. Храната е отлична, а също така е тихо. В този момент ми се ще да стоя по-далеч от медиите. — Отпусна глава на кожената облегалка.
Докато пътувахме по магистралата ФДР, ми разказа, че са го помолили отново да отиде в кабинета на окръжния прокурор, за да отговори на още някои въпроси за разговора, който бил водил с Лизи Андрюс в нощта на изчезването й.
— Просто лош късмет, че останах в Трибека онази нощ — рече откровено той. — Сега разполагат единствено с моята дума, че не съм я поканил да се отбие там на път за вкъщи, и ми се струва, че при липсата на други, върху които да се съсредоточат, аз съм единственият, който остава в светлината на прожекторите.
„Не си единственият“ — помислих си, но реших да не споделям с него увереността си, че благодарение на мен детектив Барът сега смята и Мак за възможен заподозрян. Забелязах, че Ник не спомена името на брат ми в колата, и се зачудих каква ли е причината. Като се има предвид съобщението, което бях оставила на секретарката му — че искам да го видя, защото Мак се е обадил отново — той със сигурност знаеше, че ще говорим за брат ми. Запитах се дали е възможно да не иска Бени да чуе разговора — подозирах, че шофьорът е надарен с много остър слух.
Ресторантът, който бе избрал Ник — „Ла Прованс“ — бе всичко, което ми бе обещал, че ще бъде. Първоначално е бил частен дом и все още бе запазил тази домашна атмосфера. Масите бяха разположени далеч една от друга. В центъра им бе поставена по една свещ, заобиколена от току-що напъпили цветя, които бяха различни за всяка маса. По дървената ламперия на стените висяха картини, за които реших, че изобразяват пейзажи от френската провинция. От топлия поздрав, който метрдотелът отправи към Ник, беше очевидно, че господин Демарко е редовен посетител тук. Двамата последвахме служителя към ъглова маса до прозорец, от който се откриваше изглед към река Хъдзън. Нощта бе ясна и гледката към простряния над реката мост „Тапан Зий“ бе великолепна.
Сетих се за съня, в който се опитвах да последвам Мак, докато той вървеше по някакъв мост, а после пропъдих тази мисъл.
Над чаша вино разказах на Ник за обичайното обаждане на Мак за Деня на майката, а после за бележката, която бе оставил в кутията за дарения.
— Това, че е написал, че не трябва да се опитвам да го намеря, ме кара да мисля, че в живота му има някакъв проблем — заключих. — Просто се боя, че има нужда от помощ.
— Не съм толкова сигурен, Каролин — тихо рече Ник. — Аз бях свидетел колко близък беше Мак с теб и с родителите ви. Той със сигурност е знаел, че ако са му трябвали пари, майка му ще му ги даде на минутата. Ако е болен, смятам, че би желал да е близо до теб и до майка ви. Никога не съм виждал Мак да докосва наркотици, но не знам, може би е започнал и си е давал сметка, че баща ви ще бъде съкрушен, ако разбере. Не си мисли, че през всички тези години не съм се опитвал да проумея какво го е накарало да изчезне.
Предполагам, че точно това бях очаквала да чуя, но все пак се почувствах, сякаш всяка врата, която се опитвам да отворя, се затръшва в лицето ми. Когато не казах нищо, Ник изчака около минута, а после продължи:
— Каролин, ти сама каза, че Мак е звучал бодро и жизнерадостно, когато се е обадил в Деня на майката. Защо не погледнеш на това съобщение не като на молба за помощ, а като на твърдо искане и дори заповед? Със сигурност може да го погледнеш и от този ъгъл. „Кажи на Каролин, че не бива да ме търси!“
Беше прав. Знаех го. И все пак в по-широк смисъл грешеше. Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше, че е така.