— Да, спомням си я — отвърнах. Не можах да се сдържа и добавих: — Помня също така и че ти беше луд по нея.
Ник сви рамене.
— Преди десет години бях луд по различно момиче всяка седмица. Както и да е, нямаше да ме огрее. Ако нея я интересуваше някой, това беше Мак.
— Мак ли? — Възможно ли бе да съм била толкова съсредоточена върху Ник, че да не съм забелязала?
— Не се ли досети? Барбара обаче си търсеше билет към медицинското училище. Майка й страдаше от фатално заболяване, което изяде парите, отделени за образованието на Барбара. Затова тя се омъжи за Брус Гълбрайт. Двамата избягаха заедно онова лято, помниш ли?
— Ето още нещо, за което така и не е станало дума по време на разследването — отбелязах. — Брус ревнуваше ли от Мак?
Ник сви рамене.
— Човек никога не можеше да каже какво си мисли Брус. Каква е разликата обаче? Говорила си с Мак преди по-малко от седмица. Нали не смяташ, че Брус го е принудил да мине в нелегалност?
Почувствах се като кръгла глупачка.
— Не, разбира се — казах. — Всъщност не знам нищо за Брус. Той никога не е идвал у нас заедно с теб и Мак.
— Саможив е. Онази последна година в „Колумбия“, дори във вечерите, когато идваше в клубовете във Вилидж и Сохо заедно с нас и още цял куп хора, винаги изглеждаше отчужден от другите. Наричахме го „самотния странник“.
Погледнах изпитателно Ник, изпълнена с желание да науча още подробности.
— След изчезването на Мак, когато започна разследването, полицията изобщо разпитвала ли е Брус? Единственото, което намерих за него в доклада, бяха показанията му за това кога за последен път е видял Мак в апартамента.
— Не смятам, че са го разпитвали по-обстойно. Защо им е било да го правят? Двамата с Мак никога не са били близки.
— Тази седмица една стара приятелка ми напомни, че около седмица преди да потъне в неизвестност, Мак е бил заедно с няколко други момчета от „Колумбия“ в един клуб същата вечер, когато първото момиче е изчезнало. Спомняш ли си дали и Брус е бил там?
Ник изглеждаше замислен.
— Да, беше там. Спомням си, защото клубът беше открит наскоро и бяхме решили да проверим как е. Мисля обаче, че Брус си тръгна рано. Никога не е бил душата на компанията. Както и да е, вече става късно, Каролин. Беше ми много приятно. Благодаря, че дойде.
Положи бърза целувка на бузата ми и ми отвори вратата на фоайето. Не спомена, че би искал отново да излезем някой път. Прекосих фоайето, застанах пред асансьора и после погледнах назад.
Ник вече се бе качил в колата, а Бени стоеше на тротоара, притиснал към ухото си мобилен телефон. Лицето му бе съвършено безизразно. По някаква причина видях нещо зловещо в начина, по който се усмихна, докато затваряше телефона, връщаше се в колата и потегляше.
23.
Всяка събота сутрин Хауърд Алтман се срещаше със своя шеф Дерек Олсен на късна закуска. Срещаха се точно в десет часа в ресторанта „Лайтлайтър“, близо до един от жилищните блокове, които Олсен притежаваше на Амстердам Авеню.
През десетте години, откакто работеше за все по-сприхавия и раздразнителен Олсен, Алтман бе станал много близък с възрастния вдовец — връзка, на чието развитие много държеше. Напоследък осемдесет и три годишният старец не се церемонеше да говори открито за своето недоволство от племенника си, който бе единственият му близък роднина.
— Да не би да мислиш, че Стив дава и пукната пара дали ще живея, или ще умра, Хауи? — попита реторично той, докато обираше последния жълтък от чинията си с хапка препечен хляб. — Би трябвало да ми се обажда по-често.
— Сигурен съм, че Стив дава повече от пукната пара, Дерек — отвърна Хауърд с усмивка. — Аз със сигурност давам пукната пара за вас, но въпреки това не мога да ви убедя да не си поръчвате две пържени яйца, бекон и наденичка, когато се срещаме в събота.
Погледът на Олсен омекна.
— Ти си добър приятел, Хауи. Денят, в който дойде да работиш за мен, е бил щастливият ми ден. Изглеждаш добре. Обличаш се с вкус. Маниерите ти са безупречни. Спокойно мога да отида да играя бридж с приятелите си и да знам, че ти си там навън и вършиш добра работа за мен. И така, какво става в блоковете? Всичко ли е на нужната висота?
— Бих казал, че да. В апартамент 825 две хлапета закъсняват с наема, но вече се отбих да ги видя и им напомних, че имената им не са споменати във вашия списък за благотворителност.
Олсен се изкиска.
— Аз бих се изразил малко по-грубо. Дръж ги под око. — Почука с чашата си по чинийката, за да покаже на сервитьорката, че иска още кафе. — Нещо друго?
— Нещо, което наистина ме изненада. Гюс Крамър ми се обади вчера и ми даде двуседмично предупреждение.