Пипнешком потърси дистанционното управление, което помнеше, че е оставил на възглавницата, за да може да включи незабавно звука, ако се появеше нещо за Лизи.
„Вече е неделя — помисли си. — Минаха повече от пет дни. Какво изпитвам точно в този момент? Нищо. Нито страх, нито тъга, нито онзи убийствен гняв към този, който я е отвел. Точно сега, в тази минута, се чувствам абсолютно вцепенен отвътре.
Но това няма да продължи дълго.
«Надеждата намалява все повече и повече.» Това ли прочетох току-що на лентата с новините на екрана? Или съм си го съчинил? Защо тези думи звучат толкова познато?“
Съзнанието му изведнъж се изпълни с образа на майка му, която свири на пиано на семейните тържества и всички пеят. „Всички обичахме старите вариететни песни“ — припомни си. Една от тях започваше с думите: „Остарявам, мили мой“.
„Лизи никога няма да остарее“ — помисли си и затвори очи, за да се спаси от неудържимия прилив на болката. Емоционалното вцепенение бе изчезнало.
„Остарявам, мили мой… Ето, тук блести сребро… Тук, над моето чело… И животът се топи…“
Надеждата се стопява… „Точно тези думи ме накараха да си спомня за старата песен.“
— Татко, добре ли си?
Дейвид Андрюс вдигна поглед и видя разтревоженото лице на сина си.
— Не те чух да влизаш, Грег. — Той потърка очите си. — Знаеш ли, че животът се топи все повече и повече с всеки изминал час? Животът на Лизи. — Спря и се опита да започне отново. — Не, не е това. Стопява се надеждата, че ще я открият жива.
Грег Андрюс прекоси стаята, седна до баща си и обгърна раменете му с ръка.
— Моята надежда не се стопява, татко.
— Така ли? Тогава значи вярваш в чудеса. И защо не? Едно време и аз вярвах в тях.
— Продължавай да вярваш, татко.
— Спомняш ли си как изглеждаше, че майка ти се възстановява, а после всичко се промени само за една нощ и я загубихме? Оттогава спрях да вярвам в чудеса.
Дейвид поклати глава, опитвайки се да я проясни, и потупа сина си по коляното.
— Грижи се за себе си, заради мен. Ти си всичко, което ми е останало. — Изправи се. — Чувствам се така, сякаш бълнувам. Но ще се оправя, Грег. Ще се изкъпя, ще се облека и ще си отида вкъщи. Тук съм абсолютно безполезен. Програмата ти в болницата е толкова натоварена, че когато си тук, трябва да си почиваш, а и аз ще успея да сложа мислите си в ред по-добре, когато съм вкъщи. Ще се помъча да се върна горе-долу в рамките на обичайния си живот, докато чакаме да видим какво ще стане оттук нататък.
Грег Андрюс изгледа баща си с критичния поглед на лекар; забеляза дълбоките тъмни кръгове под очите му, обезсърчения израз в тях, начина, по който за тези четири дни стегнатата му фигура ненадейно бе станала извънредно слаба. „Откакто разбра за Лизи, не е сложил в уста дори една хапка“ — помисли си Грег. От една страна, искаше да възрази на решението му да си тръгне, а от друга, разбираше, че баща му ще се справи по-добре в Гринич, където три дни в седмицата работеше на доброволни начала в центъра за спешна помощ и където щеше да бъде сред близки приятели.
— Разбирам, татко — каза той. — И още нещо: може би самият ти си мислиш, че си спрял да се надяваш, но аз не ти вярвам.
— Повярвай ми — рече баща му просто.
Четиридесет минути по-късно, изкъпан и облечен, той бе готов да си тръгне. На вратата на апартамента двамата мъже се прегърнаха.
— Татко, знаеш, че един куп хора искат да вечерят с теб. Иди довечера в клуба с някои от тях — подкани го Грег.
— Ако не тази вечер, ще го направя много скоро.
След заминаването на баща му апартаментът изведнъж му се стори празен. „Аз се опитвах да си придавам смел вид заради него, а той — заради мен — помисли си Грег. — По-добре да последвам собствения си съвет и да се ангажирам с нещо. Ще отида да потичам в Сентрал Парк, а после ще се опитам да поспя.“ Вече бе решил да измине пътя от „Бараката“ до апартамента на Лизи и обратно в три часа през нощта — същото време, по което и тя бе поела по този път. „Може би ще намеря някой, който е видял нещо, някой, когото ченгетата са пропуснали“ — вдъхваше си надежда. Детектив Барът му бе казал, че детективите в цивилно облекло изминават маршрута всяка вечер, но желанието да помогне в разследването се бе превърнало в трескава необходимост за Грег.
„Не можех да отида, докато татко беше тук — помисли си той. — Щеше да настоява да дойде с мен.“