— Но вашата майка е била нападната почти цяла година след като Мак изчезна — изтъкнах. — Защо му е било да ги иска? Каква полза би имал той от тях? — А после с внезапна ярост попитах: — Какво намеквате?
— Нищо не намеквам — сопна ми се Аарон Клайн. — Направо ви заявявам, че вашият изчезнал брат може да е отговорен за смъртта на майка ми! На тези ленти трябва да е имало нещо, което го уличава. — Посочи към прозореца. — Онова момиче от Гринич изчезна и вече цяла седмица го няма. Не я познавам, но ако новините, които чух в колата на път за насам, са верни, тя се е обадила на баща си и е обещала да позвъни отново на следващия Ден на майката. Това не е ли денят, на който звъни брат ви всяка година? Нищо чудно, че ви е предупредил да не се опитвате да го намерите.
Изправих се.
— Брат ми не е убиец. Не е преследвач на жени. Когато се разкрие истината, ще разберете, че Мак не е виновен за случилото се с майка ви и с Лизи Андрюс.
Излязох, качих се в колата и потеглих към къщи. Предполагам, че съм била в състояние и на такъв шок, че съм превключила на някакъв вътрешен автопилот, защото следващият ми ясен спомен е как спирам пред нашата сграда в Сътън Плейс и виждам детектив Барът, който ме чака във фоайето.
30.
— О, хайде де, татенце. Знаеш, че не си ми наистина сърдит. — Гласът на Стив Хокни бе придумващ и ласкателен, докато седеше от другата страна на масата срещу възрастния си вуйчо, Дерек Олсен. Бе взел Олсен от апартамента му и го бе завел с такси до „Шън Ли Уест“ на Шейсет и пета улица за вечеря. — Наслаждаваме се на най-добрата китайска храна в цял Ню Йорк, така че празнуваме рождения ти ден няколко седмици по-късно. Може би ще го празнуваме през цялата година.
Стив видя, че е налице реакцията, на която се надяваше — гневът изчезна от очите на вуйчо му и в ъгълчетата на устните на стареца започна да потрепва неохотна усмивка. „Трябва да съм по-внимателен — предупреди се мислено Хокни. — Да забравя рождения му ден, бе най-глупавото нещо, което съм правил от дълго време.“
— Имаш късмет, че все още не съм те изхвърлил от апартамента ти и не съм те накарал сам да си изкарваш хляба за разнообразие — измърмори Олсен, но в гласа му нямаше злоба. Винаги се изненадваше от неочаквания изблик на чувства, който го обземаше, когато бе с красивия син на покойната си сестра. „Защото прилича толкова много на Ирма“ — напомни си Олсен. Стив имаше същата тъмна коса, същите големи кафяви очи, същата прекрасна усмивка. „Плът от плътта ми“ — помисли си, докато отхапваше от димящите кнедли.
— Много са вкусни — каза той. — Постоянно ме водиш по хубави места. Май ти давам прекалено много пари.
— Не, татенце. Имам много ангажименти в центъра. Ще бъдеш страшно горд с мен. Само си помисли. Моята група ще бъде следващите „Ролинг Стоунс“.
— Все това слушам, откакто стана на двадесет. На колко години си сега? На четиридесет и две?
Хокни се усмихна.
— На тридесет и шест съм и ти го знаеш.
Олсен се разсмя.
— Така е, знам го. Но чуй какво ти казвам: все още смятам, че трябва да се заемеш с управлението на апартаментите. Понякога Хауи страшно ми лази по нервите. Дразни хората. Днес щях да го уволня, ако Крамърови не се бяха отказали да напускат, слава богу.
— Крамърови ли? Те никога няма да напуснат Ню Йорк! Дъщеря им ги накара да купят онова място в Пенсилвания и ще ти кажа защо. Не иска родителите й да работят като домоуправители. Това вреди на имиджа й пред онези нейни скучни, надути приятелки.
— Е, Хауи ги е убедил да останат, но наистина трябва да помислиш да се включиш по-сериозно в бизнеса.
„О, моля те!“ — помисли си Стив Хокни, но после потисна раздразнението си. „Бъди внимателен — отново си отправи предупреждение. — Много внимателен. Аз съм единственият му жив роднина, но като го знам какъв е, като нищо може да остави всичко за благотворителни цели или дори да завещае голяма част на Хауи. Тази седмица му е сърдит, но следващата ще ми разправя как никой не може да управлява делата му така добре като Хауи и че му е като син.“
Той преглътна няколко хапки и каза:
— Добре, татенце. Напоследък си давам сметка, че би трябвало повече да ти помагам. Само като си помисля за всичко, което правиш за мен. Може би следващия път, когато с Хауи отидете да огледате блоковете, ще дойда с вас. Наистина бих искал.
— Сериозно ли говориш? — Тонът на Дерек Олсен бе остър, очите му — приковани върху лицето на племенника му. А после, доволен от това, което прочете там, отсъди: — Наистина говориш сериозно. Виждам.
— Разбира се, че говоря сериозно. Защо смяташ, че те наричам „татенце“? Ти пое ролята на мой баща, откакто станах на две години.