— Предупреждавах майка ти да не се омъжва за онзи човек. Не беше свестен. Нечестен, с престъпни наклонности. Когато навлезе в пубертета, се боях, че ще станеш като него. Слава богу, че си оправи характера. С малко помощ от моя страна.
Стив Хокни се усмихна, а после бръкна в джоба си и извади оттам малка кутийка. Постави я на масата и я побутна към чичо си.
— Честит рожден ден, татенце.
Без да обръща внимание на последната кнедла, Олсен бързо развърза панделката, разкъса празничната опаковка и отвори кутията. Вътре имаше писалка „Монблан“ с неговите инициали, гравирани на златната повърхност. На лицето му грейна доволна усмивка.
— Откъде разбра, че съм си загубил любимата писалка?
— Когато те видях за последен път, използваше една евтина химикалка. Не ми беше трудно да стигна до това заключение.
Сервитьорката пристигна с поднос, на който имаше чиния с патица с мандарини. През останалата част на вечерята Стив Хокни внимателно насочваше разговора към спомени за покойната си майка и как тя винаги бе казвала, че нейният брат е най-умният и най-добрият човек, когото е познавала.
— Когато мама беше болна, ми каза, че единственото, което иска от мен, е да приличам на теб.
Усилията му бяха възнаградени, когато очите на вуйчо му се наляха със сълзи от умиление.
След като вечерята свърши, Хокни повика такси и придружи вуйчо си до къщи, без да се отделя от него, докато старецът не влезе в апартамента си.
— Заключи два пъти — напомни му той с последна любяща прегръдка. Веднага щом щракането на ключалката потвърди, че Олсен е изпълнил инструкциите му, младият мъж изтича надолу по стълбите и със забързани стъпки се втурна към собствения си апартамент, на десет преки от този на чичо му.
Веднъж влязъл вътре, той смъкна със замах сакото, панталоните, ризата и вратовръзката си и навлече джинси и пуловер с дълги ръкави. „Време да се отбия в Сохо — помисли си. — Боже, имах чувството, че ще откача да седя толкова време с този старец.“
Апартаментът му на приземния етаж имаше самостоятелен вход. Когато излезе, той се огледа и както правеше често, се замисли за предишната обитателка на жилището — учителката по актьорско майсторство, която бе убита на улицата, само на една пресечка оттук.
„Онова място, където живеех преди, беше коптор — припомни си. — Но след смъртта на учителката татенцето с радост ме остави да се преместя тук. Успях да го убедя, че хората са суеверни. Той се съгласи, че е по-добре да не го дава под наем, докато смъртта й все още се коментира по всички вестници. Това беше преди девет години. Сега кой си спомня за нея?“
Никога нямаше да напусне този апартамент, зарече се безмълвно Стив. Идеално отговаряше на целите му, а и нямаше скапани охранителни камери, които да следят всяка негова стъпка.
31.
Детектив Барът имаше сериозна причина да ме търси. Искаше да получи бележката, която Мак бе оставил в кутията за дарения. Бях я пъхнала в папката на Мак в кабинета на баща ми. Поканих Барът да се качи горе и той ме последва в апартамента.
Преднамерено проявих грубост, като го оставих да чака във фоайето, докато отивах за бележката. Намерих я все още увита в найлоновата торбичка за сандвичи. Извадих я и я разгледах. Единадесет думи, напечатани с главни букви. „Чичо Дев, кажи на Каролин, че не бива да ме търси.“
Как можех да съм сигурна, че не друг, а Мак е напечатал тези думи?
Листът изглеждаше като неравно изрязан от друг, по-голям лист хартия. Когато миналия понеделник го показах на Барът, той не прояви интерес. Каза, че бележката е била държана поне от един разпоредител, от чичо ми, от майка ми и от мен самата. Не си спомням дали споменах, че съм я показала и на Елиът. Дали изобщо съществуваше някаква вероятност отпечатъците на Мак все още да са се запазили върху нея?
Върнах я в пликчето и я занесох на Барът. Той говореше по мобилния си телефон. Когато ме видя да се приближавам по коридора, прекрати разговора.
Надявах се, че просто ще вземе бележката и ще си тръгне, но той не го направи.
— Госпожице Макензи, трябва да поговорим — каза вместо това.
„Нека запазя спокойствие“ — помолих се, докато го въвеждах в дневната. Коленете ми внезапно омекнаха и се отпуснах в голямото кресло в стил „Кралица Ан“, което бе любимото място на татко в тази стая. Погледнах към портрета му, поръчан от майка ми, който все още висеше над камината. Креслото бе обърнато с лице към нея и татко се шегуваше, че когато седи там, не прави нищо друго, освен да се възхищава на самия себе си. „Боже мой, Лив, само погледни онзи страхотен тип там — казваше той. — Колко отгоре даде на художника, за да ме изтипоса толкова красив?“