Брус видя изписаната по лицето на жена му несигурност.
— Барбара, поддържаш кабинет заедно с още двама педиатри хирурзи, така че би могла да се възползваш от правото си на личен живот. Смятам, че е време да го предявиш.
Той стана, отиде до нея, наведе се и я целуна по главата.
— Бих могъл да убия Мак за това, което ти причини — рече тихо.
— Вече го преодолях, Брус, наистина.
„Не, не си — помисли си той. — Но аз се научих да живея с това и няма начин да позволя на Мак отново да те нарани.“
37.
В сряда вечерта, скоро след като си отидоха мама и Елиът, се обади детектив Барът. Мислех, че нещата не могат да станат още по-лоши, но се оказа, че греша. Барът тихо попита дали знам, че обаждането, което току-що бях получила и бях сметнала за грешно набиране, е дошло от мобилния телефон на Лизи Андрюс.
Бях толкова поразена, та ми се струва, че измина цяла минута, преди да успея да изрека нещо като:
— Но това е невъзможно. — Замлъкнах и се опитах да асимилирам това, което току-що ми бе казал. — Това е абсолютно невъзможно — повторих.
Барът кратко ме увери, че е вярно, и се поинтересува дали мисля, че може да е бил брат ми, който се опитва да се свърже с мен.
— Когато вдигнах, отсреща затвориха. Реших, че някой е сбъркал номера. Не можахте ли да видите, че не съм говорила с никого? — троснах се сърдито.
— Знаем това. Знаем също така, че номерът на телефона в апартамента ви не фигурира в указателя, госпожице Макензи. Не си правете илюзии. Ако телефонът на Лизи е у брат ви и той отново се опита да се свърже с вас, а вие не ни помогнете да го намерим, можете да се окажете съучастница в много сериозно престъпление.
Не му отговорих. Просто прекъснах връзката.
По някое време между четири и седем часа сутринта в четвъртък реших да се обадя на Лукас Рийвс и да го помоля да се срещнем колкото се може по-скоро. Трябваше ми помощ от човек, на когото да мога да разчитам, че ще е старателен и безпристрастен. Вече бях разбрала от папката, че Рийвс е свършил добра работа, разговаряйки очевидно с всички възможни хора, които са били близки с брат ми. Заключението, което бе дал на татко, бе съвсем ясно: „Нищо в живота на сина ви не подсказва да е имал проблем, който би го накарал да избяга. Не бих изключил възможността за душевно заболяване, което успешно да е крил от всички“.
На обяд двамата с Елиът имахме среща в офиса на Търнстън Карвър — защитник по криминално право, когото Елиът бе ангажирал да ни представлява. В девет часа сутринта се обадих на Рийвс. Все още не беше в офиса си, но секретарката му обеща, че ще ми се обади веднага щом пристигне. Очевидно бе разпознала името ми. Половин час по-късно той ми позвъни. Колкото се може по-кратко обясних какво се е случило.
— Може ли да се видим тази сутрин? — попитах и усетих отчаянието в собствения си глас.
Неговият бе дълбок и звучен, когато ми отговори:
— Ще променя програмата си. Къде е срещата ви с адвоката?
— На Парк Авеню и Петдесет и пета — казах, — в сградата на „Метлайф“.
— Телефонният ми номер е същият, но преди две години преместих офиса си. Сега съм на Парк Авеню и Тридесет и девета улица, само на няколко пресечки от „Метлайф“. Можете ли да бъдете тук в десет и половина?
Можех. Вече се бях изкъпала и облякла. Непредвидимото време отново ни бе удостоило с ветровит ден. Поглеждайки през прозореца към хората, облечени с якета и скрили ръце в джобовете си, смених лекия костюм, с който смятах да изляза, с кадифен спортен костюм, който ме правеше да приличам по-малко на адвокат и повече на нечия сестра. Не бих казала, че ме показва в ласкателна светлина. Беше тъмносив на цвят и когато погледнах в огледалото, видях, че подчертава кръговете под очите ми и необичайната бледност на кожата ми. Обикновено не губя много време за грим през деня, но днес реших да си сложа фон дьо тен, малко сенки, руж, спирала и червило. „Красиво накичена в защита на брат си“ — казах си горчиво и възненавидях горчивината в мисления си тон.
Само ако не бях отишла да видя детектив Барът. Само ако не бях намерила онази касета в куфара на Мак. Мисли, които сега бяха напълно безполезни.
Усетих началото на главоболие и макар да не бях гладна, слязох в кухнята, направих си каничка кафе и препекох една кифла. Занесох ги в алкова за закуска и седнах на масата, загледана във великолепния изглед към Ийст Ривър. Силният вятър караше водата да тече бързо и аз се улових, че се отъждествявам с нея. Носеше ме течение, на което не можех да се съпротивлявам, и трябваше да се оставя на движението му или докато ме надвиеше, или докато ме освободеше.