През последните няколко дни се радвах, че мама е в Гърция и целият апартамент е на мое разположение. Тогава обаче отсъствието й бе планирано — тя трябваше да бъде някъде другаде. Струваше ми се невероятно, че сега е в Ню Йорк, а не живее в апартамента си, но когато излязох, разбрах основанията й. Медиите бяха във вихъра си, а репортерите веднага хукнаха към мен, надявайки се да дам изявление. „Точно така е било и с нея снощи“ — помислих си.
Бях позвънила на портиера да ми повика такси и то ме чакаше. Без да обръщам внимание на микрофоните, скочих вътре и казах:
— Потегляйте.
Не исках никой да чуе къде отивам.
Двадесет минути по-късно седях в чакалнята в офиса на Лукас Рийвс. Точно в десет и тридесет той изпрати до външната врата видимо напрегната двойка, за която реших, че са други клиенти, огледа се и тръгна към мен.
— Госпожице Макензи, влизайте.
Спомнях си, че съм го виждала само веднъж, когато дойде в Сътън Плейс преди десет години, затова или той си спомняше как изглеждам, или, тъй като бях единственият човек в чакалнята, правилно заключи, че трябва да съм Каролин Макензи.
Лукас Рийвс бе дори по-нисък, отколкото си спомнях. Не мисля, че надвишаваше метър и шейсет на високи токове. Косата му бе гъста, остра, смесица от черно и бяло, която очевидно бе боядисана, за да създаде впечатлението за естествено посивяване. Лицето му бе набраздено от малки бръчици около устата, които ме наведоха на мисълта, че почти със сигурност е бил сериозен пушач. Неговият дълбок, приятен глас звучеше странно от устата на такъв дребен мъж, но съответстваше на топлината в очите му и на енергичното му ръкостискане.
Последвах го в кабинета. Вместо да седне зад бюрото си, той ме заведе до обособен кът за сядане с два стола, диван и масичка за кафе.
— Не знам за вас, госпожице Макензи — започна той и ми посочи да се настаня на един от столовете, — но за мен е време за второто ми сутрешно кафе. Какво ще кажете? Или като британските ми приятели бихте предпочели чай?
— Черно кафе би било идеално — отвърнах.
— Значи ставаме двама.
Администраторката отвори вратата и подаде глава.
— Какво ще бъде, господин Рийвс?
— Две черни. Благодаря, Мардж. — След това се обърна към мен и заговори: — В тези дни на равноправие и правилно разпределение на задачите започнах сам да правя кафето в нашата малка кухня, но помощникът ми, секретарката, администраторката и счетоводителят буквално ме изхвърлят — твърдят, че кафето ми е достатъчно силно да обели боята от стените.
Бях толкова благодарна за опита му да ме накара да се отпусна, че почувствах как очите ми се наливат със сълзи. Той се престори, че не забелязва.
Бях предложила да донеса папката на Мак, но той бе отвърнал, че има дубликат. Това копие сега лежеше на масичката за кафе. Той посочи към него.
— А сега ми обяснете какво става, Каролин.
Очите му не се откъсваха от лицето ми, докато му разказвах как заради мен Мак се бе превърнал в заподозрян както в случая на Лизи Андрюс, така и в този на Естер Клайн.
— И сега смятат, че мобилният телефон на Лизи е у Мак. Вярно, номера ни наистина го няма в указателя, но е един и същ още откакто бях дете. Стотици хора го знаят. — Прехапах устна. Тя трепереше толкова много, че не можах да продължа. През ума ми се стрелна мисълта, че причината мама да иска да остане в апартамента през всички тези години е желанието й да е сигурна, че никога няма да пропусне обаждането на Мак.
Докато ме слушаше, изражението на Рийвс ставаше все по-тревожно.
— Боя се, че брат ви е много удобен заподозрян, Каролин. Ще бъда откровен с вас. На времето не успях да видя никаква причина защо млад мъж на двадесет и една години с общественото положение и възможностите на Мак би решил доброволно да изчезне. Честно казано, през последните няколко дни, с целия шум, който се вдигна около него в медиите, отново започнах да чета папката му и да правя някои проучвания, най-вече за свое собствено удовлетворение. Баща ви ми плати повече от щедро, а аз не можах да му помогна с абсолютно нищо да разбере какво се крие зад изчезването на брат ви.
Той погледна покрай мен.
— А, ето го кафето, което не съм приготвил аз. — Изчака да сложат чашите на масата и когато отново останахме сами, продължи: — Сега ще разгледам нещата от гледна точка на полицията. В нощта, когато е изчезнало първото момиче, брат ви е бил в онзи клуб, „Сцената“. Но там са били и двамата му съквартиранти, други студенти от „Колумбия“ и още поне петнадесет клиенти. Клубът е бил малък, но, разбира се, все пак е имало барман, няколко сервитьори и една малка музикална група. Този списък, толкова подробен, колкото можах да го направя, е тук, в папката на брат ви. Тъй като сега полицията вярва, че брат ви може да е бил замесен в това първо изчезване, нека помислим като тях. С развитието на технологиите става все по-лесно да следим живота на хората. С гордост заявявам, че тази агенция разполага с ненадмината техническа система. Ще започнем да събираме сведения за всички, за които знаем, че са били в този клуб преди десет години, когато е започнала цялата история.