— Аха. Господин Демарко, често ли обикаляте Гринич Вилидж през деня?
— Не, естествено. Аз съм бизнесмен.
— Някога виждали ли сте Лизи Андрюс преди понеделник вечер миналата седмица?
— Доколкото знам, абсолютно не.
— Позволете ми да ви покажа една ваша снимка, господин Демарко. — Ахърн кимна на Барът, който бутна няколко от увеличените копия на снимките, които съквартирантката на Лизи бе направила, по бюрото към Ник и Мърфи.
— Разпознавате ли човека, който стои на заден план на втората снимка? — попита Барът.
— Разбира се, че съм аз — тросна се Ник. — Спомням си този ден. Имах среща с един агент по недвижими имоти. Обядвахме заедно. Интересувам се от закупуване на недвижима собственост в района, където се разработват старите железопътни линии. Веднъж започне ли това развитие, цената на имотите наоколо ще хвръкне до небето. В онзи ден всички папараци се бяха натрупали там, затова отидох да видя какво става. Оказа се, че минават Брад Пит и Анджелина Джоли.
— Къде обядвахте?
— В „Каза Флоренца“, зад ъгъла вдясно от мястото, където е направена тази снимка.
— Значи твърдите, че не сте видели как приятелката на Лизи Андрюс я снима?
— Не само го твърдя, наистина не съм я видял — отвърна Ник разпалено.
— Пазите ли сметката от този обяд? — попита Гейлър с тон, който подсказваше, че ще остане изненадан, ако наистина съществува такава сметка.
— Не. Агентът по недвижими имоти се опитва да ме убеди да купя нещо, затова плати той. Ако успее, комисионата му ще му осигури бензин за колата за дълго време.
— А колко време още вие самият ще можете да наливате бензин в своите коли, господин Демарко? — попита Ахърн. — В момента финансите ви са доста изтънели, нали така?
— Какво общо имат бизнес делата на господин Демарко с нашето присъствие тук? — намеси се Пол Мърфи.
— Може би нищо — отговори Ахърн. — А може би много. Ако държавата реши да му вземе разрешителното за сервиране на алкохол в „Бараката“, не мисля, че клиентът ви ще успее да си плаща сметките, като продава сладолед на клечка. А повярвайте ми, ние ще намерим причина да накараме да го вземат, ако дори само заподозрем, че господин Демарко не е напълно искрен с нас.
Сетне се обърна към Ник:
— Имате ли номера на семейство Макензи в дома им в Сътън Плейс? Този номер го няма в указателя.
— Стига да не са го променили, съм сигурен, че го имам някъде. Спомням си, че позвъних на госпожа Макензи, когато съпругът й загина на единадесети септември.
— Смятате ли, че Лизи Андрюс е мъртва?
— Надявам се, че не. Това би било трагедия.
— Знаете ли дали е все още жива?
— Що за невероятен въпрос ми задавате?
— Ник, тръгваме си. — Пол Мърфи стана на крака.
Ахърн не му обърна внимание.
— Господин Демарко, притежавате ли клетъчен телефон, който да не е регистриран на ваше име, с предплатени карти — от онези, които използват комарджиите и тия, дето се мислят за много умни?
— Това е прекалено! Повече няма да слушаме вашите евтини инсинуации! — изкрещя Мърфи.
Лари Ахърн сякаш не го чу.
— А вашият шофьор с тежка съдба също ли има такъв телефон, господин Демарко? И ако има, дали се е отзовал на вашето паническо обаждане да изнесе Лизи от апартамента ви в Трибека? И ако не е била вече мъртва, дали не е решил да я задържи някъде за свое собствено удоволствие? И ако случаят е такъв, държи ли ви в течение за нейното състояние?
Ник, свил ръце в юмруци, почти бе стигнал до вратата, когато го настигна последният въпрос на Ахърн:
— Или защитавате своя съквартирант от колежа, Мак Макензи? Или може би помагате на красивата му сестра да го защити? В петък вечерта сте имали малко тет-а-тет с нея, нали така?
39.
След като се сбогувах с Лукас Рийвс, се срещнах с Елиът в офиса на Търнстън Карвър в сградата на „Метлайф“.
Още щом видях Карвър, осъзнах, че съм го виждала в съда, докато работех за съдия Хюът. Той беше едър мъж с буйна грива, за която реших, че е побеляла преждевременно — не вярвах да е на повече от петдесет и пет години.
След срещата си с Рийвс се чувствах ободрена. Разказах на Карвър за теорията, която бе изложил пред мен детективът. Мак бе изчезнал. Всички знаеха, че се обажда на Деня на майката, и който и да бе отвлякъл Лизи Андрюс, се опитваше да хвърли подозренията върху Мак с телефонните обаждания.
Елиът, който изглеждаше уморен и много разтревожен, се вкопчи в тази възможност. Разказа ми, че предишната вечер майка ми била толкова разстроена, та когато стигнали в апартамента му, рухнала, обляна в сълзи. Била толкова зле, че сега ужасно се тревожел за нея.