— Олсен се обажда — съобщи тя.
С въздишка на раздразнение Елиът се върна в кабинета си и вдигна слушалката на телефона.
— Дерек, как си? — попита сърдечно.
— Добре съм. Доколкото разбирам, твоят, нека да го наречем племенник, е в голяма беда.
— Както знаеш, Мак изчезна преди десет години. Направо е абсурдно, че полицията се опитва да го свърже с някакво престъпление. Какво мога да направя за теб?
— Той ми причини доста неудобства, като изчезна, докато живееше в един от моите апартаменти. Както и да е, не за това ти се обаждам. Миналия месец имах рожден ден. Вече съм на осемдесет и три години. Време е да продам всичко.
— От пет години ти го предлагам.
— Ако бях продал преди пет години, нямаше да взема цената, която ще получа сега. Искам да дойда да говоря с теб. Понеделник сутрин, десет часа. Удобно ли ти е?
— Понеделник в десет е добре — отвърна Елиът със сърдечен тон. Когато се увери, че Олсен е затворил, затръшна слушалката. — Ще трябва да променя програмата си за целия ден! — троснато каза той на секретарката си, докато бързаше обратно към асансьора.
Тя наблюдаваше излизането му със съчувствен поглед. На срещата, на която отиваше сега, щяха да решат кой да поеме задълженията на Аарон Клайн във фирмата. След като си остана вкъщи четири дни, Клайн бе позвънил, за да съобщи, че напуска, защото му било невъзможно да продължи да работи рамо до рамо с човек, който защитава убиеца на майка му.
42.
Грег Андрюс си бе изработил режим и се придържаше към него. След като приключеше в болницата, се прибираше право вкъщи, хапваше нещо набързо и си лягаше. Будилникът му бе нагласен за един часа през нощта. В два вече седеше на бара на „Бараката“ с бира в ръка и оставаше там, докато затвореха. После, седнал в колата си по-надолу по улицата, наблюдаваше начина, по който сервитьорите, барманите и членовете на групата напускаха сградата. Искаше да види дали всички излизат в разстояние на няколко минути един след друг и дали наистина никой не си тръгва сам, както бяха заявили, че са направили в нощта на изчезването на Лизи.
През последните три нощи след края на наблюдението си той бе изминавал разстоянието от една миля между клуба и апартамента на Лизи, спирайки се да говори с всеки минувач и питайки дали случайно човекът не е бил наблизо по времето, когато бе изчезнала Лизи, и дали не я е видял. Отговорът винаги бе отрицателен. През четвъртата и петата нощ той обикаля с колата, минавайки по други улици, в случай че сестра му е избрала да не тръгва по най-прекия път.
В събота в три часа и тридесет минути през нощта, след като видя как работещите в „Бараката“ заключват бара, тъкмо се канеше отново да пообиколи с колата наоколо, когато някой почука на прозореца. От другата страна на стъклото стоеше мъж с ивици от мръсотия по лицето и рошава нечиста коса. Убеден, че ще го молят за пари, Грег свали прозореца само с няколко сантиметра по-надолу.
— Ти си братът — рече мъжът с дрезгав глас. Дъхът му вонеше на алкохол и Грег инстинктивно отдръпна глава назад.
— Да, аз съм.
— Аз я видях. Обещаваш ли, че ще ми дадеш наградата?
— Ако ми помогнеш да открия сестра си, да.
— Запиши си името ми.
Грег бръкна в жабката и извади бележник.
— Зак Уинтърс. Живея в приюта на Мот Стрийт.
— И смяташ, че си видял сестра ми?
— Видях я в нощта, когато изчезна.
— Защо не дойде по-рано?
— Никой не вярва на хора като мен. Ако им кажа, че съм я видял, веднага ще се усъмнят, че съм й направил нещо. Винаги така става. — Уинтърс подпря мръсната си ръка на колата, за да запази равновесие.
— Ако казаното от теб ни помогне да намерим сестра ми, лично аз ще ти връча наградата. Какво знаеш?
— Тя беше последният посетител, който си тръгна. Запъти се натам — и посочи. — После един голям джип се приближи и спря до нея.
Грег почувства как вътрешностите му се сгърчват.
— Насила ли я вкараха в колата?
— Съвсем не. Чух как шофьорът се провиква: „Хей, Лизи“, и тя веднага скочи сама вътре.
— Можеш ли да ми кажеш каква марка беше джипът?
— Разбира се. Черен мерцедес.
43.
В събота сутринта той изпадна в един от периодите си на угризения. Разяждаше го ужасно съжаление за всичко, което направи. „Не мислех, че някога отново ще убия някого — помисли си. — Бях уплашен. След първия път се опитах да бъда добър. Но после се случи още два пъти. Тогава все още се опитвах да спра. Но не можех. А после той ме накара да го направя отново, а после и още веднъж. И след това вече не можех да спра.