— Какво се е случило с този, който му е купил баща му?
— Не знам. Може би сестра му ще може да ни каже.
— Обади й се — нареди Ахърн.
— Още няма шест часа — изтъкна Гейлър.
— Ние сме будни, нали така?
— Почакай — вдигна ръка Ахърн. — Рой, помоли ли Каролин Макензи да ти даде бележката, която брат й е оставил в кутията за дарения?
— Даде ми я, когато ме посети преди две седмици. — В гласа на Барът се прокрадна отбранителна нотка. — Аз й я върнах. Представляваше само лист хартия с единадесет думи. Бяха напечатани. Мислех, че няма да ни помогне да открием нещо. Не разполагаме с отпечатъци от пръстите на брат й. Нейният чичо, свещеникът, поне един от разпоредителите, самата Макензи и майка й са докосвали бележката.
— Най-вероятно е безполезно, но искам съдебна заповед за изземването на тази бележка, както и на касетата, която онази нощ е отказала да ти даде. А сега й се обади и попитай какво се е случило с колата на брат й. Предполагам, че са я продали след година-две.
Барът си призна, че мисълта да събуди Каролин толкова рано му доставя удоволствие. Нейният отказ в понеделник вечерта да му пусне касетата или да му я даде го бе убедил, че тя без всякакво съмнение защитава брат си. Остана доволен, когато тя вдигна при първото позвъняване, което означаваше, че вероятно не е спала добре. „И ние не спим“ — помисли си той.
Разговорът му с нея продължи кратко. Когато видяха изненадата, която се появи на лицето му, Ахърн и Гейлър разбраха, че се е натъкнал на интересно развитие на нещата.
Барът затвори и каза:
— Ще се консултира с адвоката си. Ако той се съгласи, ще ни даде касетата и бележката. Сигурно сте ме чули как я уверявам, че адвокатът ще се съгласи.
— А джипът на брат й?
— Няма да повярвате. Около осем месеца след изчезването на Мак са го откраднали от гаража в сградата, в която живеят, в Сътън Плейс.
— Откраднали са го! — възкликна Гейлър.
— Откраднали ли са някоя друга кола? — припряно попита Ахърн.
— Не. Само джипа. Не е било кой знае колко трудно. На пост било едно хлапе, което след полунощ задрямало в будката и в следващия миг се събудило с торба на главата, залепена уста и приковано с белезници към стола. Когато го намерили, колата вече я нямало.
Тримата мъже се спогледаха.
— Ако Мак е откраднал собствената си кола, напълно е възможно все още да я кара — предположи Гейлър. — Мерцедесът на тъста ми е на двайсет години.
— И ако все още я кара и историята на пияндето излезе вярна, точно толкова възможно е Лизи да е потеглила с колата на Макензи, а не на Демарко — мрачно заключи Ахърн. — Добре, извадете тези заповеди. Може би лентата, която Макензи е записал с учителката си, ще ни даде нещо, с което да започнем.
45.
Хауърд Алтман бе наясно с постоянно променящите се симпатии на шефа си, но първият признак, че нещо наистина не е наред, се появи в събота сутрин, когато господин Олсен не се появи на тяхната късна закуска. Бе забелязал, че Олсен използва нова писалка „Монблан“, и бе стигнал до правилното заключение, че тя вероятно е подарък от Стив Хокни — неговия племенник.
„Стив манипулира стареца — помисли си горчиво Хауърд. — Напълно в стила на Олсен би било да му остави всичко. Първото, което ще направи Стив, е да ме уволни. А после ще продаде блоковете и ще прибере печалбата.“
Сградата, в която живееше Хауърд, на Деветдесет и четвърта улица, бе една от най-малките, които притежаваше Олсен — четириетажна, само с два апартамента на всеки етаж. Повечето от наемателите живееха там от години. Неговият апартамент бе единственият на приземния етаж. В оскъдно обзаведената и безупречно чиста дневна централно място заемаше телевизорът със сто и петдесет сантиметров екран. Хауърд разделяше повечето от вечерите си поравно между двете си любими занимания — гледане на филми по телевизията и общуване в интернет с приятели от цял свят, които намираше за далеч по-интересни от хората, с които се срещаше във всекидневието си.
Отличен готвач, той винаги си приготвяше вкусна вечеря, а после гледаше филм, докато изпиваше няколко чаши вино и се хранеше на сгъваема масичка, след което изключваше телевизора и отиваше право пред компютъра в спалнята си.
Хауърд обичаше апартамента, който вървеше заедно с работата му. Обичаше и работата си, особено сега, когато отговаряше за всички сгради на Олсен. „Заслужил съм си го — помисли си отбранително той. — Получих го, защото съм доказал качествата си. Мога да поправя всичко, което е повредено. Мога да издигна стена, така че да превърна една стая в две. Мога да сменям стари жици и да поставям шкафове. Мога да боядисвам, да летя тапети и да търкам подове. Точно затова Олсен продължи да ме повишава все повече и повече. Но какво ще стане, ако завещае всичко на Стив?“