— Не, не, не — казах на глас.
„Но нали говорих с него преди две седмици — признах сама пред себе си. — И той наистина остави онова съобщение за чичо Дев. Единственото рационално обяснение за поведението на Мак е, че е лишен от разум. Мама се бои, че ако е виновен за изчезването на Лизи Андрюс и ченгетата го открият, може да го застрелят, ако окаже съпротива при арестуването си. Това дали е вероятно или възможно?“ — зачудих се.
Нито мама и татко, нито аз бяхме забелязали някаква промяна в поведението на Мак преди изчезването му, но може би някой друг бе забелязал. „Може би госпожа Крамър?“ — запитах се. Покрай чистенето и прането тя редовно влизаше в апартамента му. По време на срещата ни изглеждаше толкова нервна. Дали бе видяла в мен някаква заплаха? „Може би, ако успея да я намеря сама, без съпругът й да е наоколо, ще мога да я накарам да ми каже истината“ — помислих си.
Брус Гълбрайт ненавиждаше Мак. Какво се бе случило помежду им, за да доведе до такава омраза? Ник бе казал, че Барбара била луда по Мак. „Дали Брус просто ревнува, или се е случило нещо, което подхранва гнева му дори и сега, след десет години?“
Тази линия на разсъждения ме накара да се замисля пътуването на доктор Барбара Хановер Гълбрайт до Мартас Винярд да види болния си баща. Зачудих се колко дълго възнамерява да остане там. Спомних си, че Брус Гълбрайт ми бе отказал разпалено, когато му казах, че искам да говоря с нея. Хрумна ми, че може да я е накарал да напусне града, за да предотврати срещата помежду ни или възможността полицейското разследване да се насочи към нея. „Нейното име се споменава в папката на Мак като близка приятелка“ — напомних си.
Поставих няколкото мръсни чинии в миялната машина, отидох в кабинета на татко и включих компютъра, за да видя дали мога да открия адреса и телефонния номер на баща й в Мартас Винярд. Във Винярд имаше регистрирани няколко семейни двойки с името Хановер — Джуди и Сид, Франк и Натали и един Ричард Хановер. Знаех, че майката на Барбара е починала точно когато тя е завършвала колежа, затова рискувах и набрах номера на Ричард Хановер.
Един мъж вдигна след първото позвъняване. Гласът бе на възрастен човек, но определено звучеше бодро. Бях планирала какво ще кажа и сега го изрекох:
— Обаждам се от „Клуни Флауърс“ в Ню Йорк. Искам да потвърдя адреса на Ричард Хановер. Мейдън Пат номер единадесет, нали така?
— Да, но кой ми изпраща цветя? Нито съм болен, нито умрял, нито пък имам рожден ден. — Изглеждаше здрав и в добро настроение.
— О, боя се, че съм сбъркала — изрекох бързо. — Доставката е за госпожа Джуди Хановер.
— Няма нищо. Следващия път може да са за мен. Приятен ден.
Когато затворих, първата ми реакция бе срам от самата себе си. Бях се превърнала в лъжкиня. Втората ми мисъл бе, че доктор Барбара Хановер Гълбрайт бе напуснала Ню Йорк не защото баща й е получил сърдечен удар, а защото не иска да е тук и да я разпитват за Мак.
Знаех какво ще направя. Взех душ, облякох се и започнах да хвърлям някои неща в чанта. Трябваше да се изправя лице в лице с Барбара. Ако мама беше права и Мак бе изперкал преди десет години, дали Барбара не бе станала свидетел на поведение, което да предполага душевно заболяване? Осъзнах, че отчаяно се опитвам да съставя защита за Мак, ако той наистина бе някъде там жив, нестабилен и извършващ престъпления.
Позвъних на клетъчния телефон на Елиът. Това, че не каза името ми и с нисък глас обеща да ми се обади, ми подсказа, че мама е наблизо.
Когато наистина ми се обади половин час по-късно, не можах да повярвам на това, което ми каза.
— Твоят детектив Барът дойде тук и поиска да говори с майка ти. Казах му, че ще повикаме адвоката си, за да присъства, но тогава Оливия му изкрещя нещо от рода на: „Не разбирате ли, че синът ми е преживял срив? Не разбирате ли, че не е отговорен за всичко това? Той е болен. Не знае какво прави“.
Устата ми бе така пресъхнала, че можех само да шепна, макар че нямаше нужда.
— Какво каза Барът?
— Записа думите на майка ти — че според нея Мак може да е душевноболен.
— Къде е мама сега?
— Каролин, тя изпадна в истерия и трябваше да повикам лекар. Той й постави инжекция, но смята, че трябва да прекара няколко дни под наблюдение. Ще я заведа в един чудесен санаториум в Кънектикът, където ще може да си почине, а също така и… ъъъ… да поговори с някой психолог.
— Къде е това място? — попитах. — Ще се срещнем там.
— „Седжуик Менър“, в Дариен. Каролин, недей да идваш. Оливия не иска да те вижда и ако настояваш да я посетиш, това само ще я наскърби. Според нея ти си предала Мак. Обещавам, че ще се погрижа за нея и ще ти се обадя веднага щом я настаня.