Не можех да направя нищо друго, освен да се съглася. Нищо не би могло да бъде по-лошо за Мак от това мама отново да заяви пред полицията убедеността си, но той е душевноболен. Когато затворих, отидох в спалнята си, извадих касетата на Мак и я пуснах, като същевременно разглеждах листчето хартия, на което бе отпечатал единадесетте думи, отправени към чичо Девън: „Чичо Девън, кажи на Каролин, че не бива да ме търси“. Слушах гласа му:
— Когато и бездушната Съдба, и хората ме гледат с неприязън, аз пълня свода с горестна молба…
Можех само да си представя реакцията на Барът, ако успееше да се докопа до тази бележка и лентата, след като е чул избухването на мама. Едва си го бях помислила, когато портиерът позвъни, за да ми съобщи, че детектив Гейлър се качва нагоре.
— Съжалявам, госпожице Каролин, но той не ми позволи да съобщя за пристигането му по-рано. Показа ми съдебна заповед, която трябва да ви връчи.
Още преди да иззвъни звънецът, панически набрах номера на клетъчния телефон на Търстън Карвър — нашия криминален защитник. Той ми повтори същото, което бе казал и когато се срещнахме в офиса му — че не мога да откажа да предам на полицията нещо, щом се изисква със съдебна заповед.
Когато отворих вратата на детектив Гейлър, той ми връчи съдебната заповед. Поведението му бе професионално и безстрастно. Заповедта бе за бележката, която Мак бе оставил в кутията за дарения, и за касетата, която бях намерила в куфара му. Разтреперана от ярост, почти му ги хвърлих в лицето. Намерих известна утеха в мисълта, че вече бях направила копия и на двете.
След като детективът си тръгна, се строполих на най-близкия стол и осъзнах, че отново и отново си повтарям думите, които Мак бе изрекъл на лентата: „Аз пълня свода с горестна молба…“. Най-после станах, отидох в стаята си и изпразних чантата, която бях започнала да опаковам. Очевидно плановете ми да отида до Мартас Винярд трябваше да бъдат отложени. Така се бях съсредоточила в обмисляне какъв да бъде следващият логичен ход, който да предприема, че дори не чух звъненето на клетъчния ми телефон. Втурнах се да го вдигна. Беше Ник, който тъкмо се канеше да остави съобщение.
— Тук съм — казах.
— Добре. Щеше да се получи доста странно съобщение. Каролин — рече напрегнато той, — мисля, че трябва да го знаеш: току-що обявиха, че полицията ме смята за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. От вестниците разбирам, че другата теория на ченгетата е, че Мак се подвизава наоколо и убива хора. Реших да ти кажа, че когато бях в кабинета на окръжния прокурор в четвъртък, те дори изказаха предположението, че ти и аз може да действаме в комбина, за да защитим Мак.
Не ми даде възможност да отговоря, побърза да продължи:
— Тази сутрин летя за Флорида за втори път тази седмица. Баща ми е в болница. Вчера е получил лек сърдечен удар. Смятам да се върна утре. Ако по някаква причина не ми се наложи да остана във Флорида, съгласна ли си утре да вечеряме заедно? — И добави: — Много ми беше приятно да те видя отново, Каролин. Започвам да разбирам защо с такова нетърпение очаквах Мак да ме покани на вечеря у вас и защо не беше същото, когато малката му сестричка я нямаше там.
Отвърнах му, че се надявам баща му да се възстанови бързо и че да, утре вечер ме устройва. Задържах клетъчния телефон до ухото си няколко мига след като Ник затвори. Съзнанието ми представляваше топка от противоречиви чувства. Първата ми мисъл бе признанието пред самата себе си, че така и не бях преодоляла някогашното си увлечение по Ник, че през последната седмица непрекъснато бях чувала гласа му и си бях спомняла топлината, която изпитвах, докато седях на масата срещу него онази вечер.
Втората ми реакция бе въпросът дали Ник не си играеше с мен на котка и мишка. От кабинета на окръжния прокурор го бяха обявили за оперативно интересно лице във връзка с изчезването на Лизи Андрюс. Знаех, че това е нещо много, много сериозно, почти равнозначно на обвинение. Полицията обаче вярваше, че е възможно той да ми помага да прикрия Мак. Ник не ми се бе обадил цяла седмица, макар че името на Мак бе във всички заглавия. Когато вечеряхме заедно, не прояви дори най-слабо разбиране към опасенията ми, че Мак може би се нуждае от помощ.
Наистина ли бяха обявили Ник за оперативно интересно лице? Или това бе просто средство, което му бяха предложили от полицията, за да притъпи подозренията ми? И дали Ник, близък приятел на своя бивш съквартирант, понастоящем превърнал се в престъпник, сега не се надяваше да използва влиянието си, за да ме убеди да предам Мак на полицията, ако отново се свърже с мен?