— Да, да, как не. — Бездомникът посегна и се опита да изтръгне дръжката на количката от ръцете на Гейлър. Количката се люшна и някои от вестниците изпопадаха от нея. Под тях имаше отвратително мръсна мъжка риза, отчасти увита около нещо, което Гейлър незабавно разпозна като скъпа козметична чантичка.
— Откъде взе това? — остро попита той.
— Не ти влиза в работата. — Зак бързо изправи количката и бутна вестниците обратно на мястото им. — Махам се. — Припряно затика количката към най-близкия тротоар.
Без да изостава, Гейлър отвори клетъчния си телефон и набра Ахърн.
— Трябва ми заповед за обиск, за да преровя нещата в количката на Зак Уинтърс — рече той. — Вътре има скъпа козметична чантичка в сребристо и черно, за която съм готов да се обзаложа, че е на Лизи Андрюс. Няма да се отделям от него, докато заповедта не дойде. И виж дали съквартирантката на Лизи знае каква козметична чантичка е носело момичето онази нощ.
Четиридесет минути по-късно, с две коли на отдела зад гърба си и заповедта за обиск в джоба си, Гейлър отваряше дамската чантичка на Лизи Андрюс.
— Боях се да не си помислите, че съм я откраднал — скимтеше Зак Уинтърс. — Докато влизаше в онзи джип, тя изтърва дамската си чанта. Някои неща изпадаха. Тя прибра повечето от тях, но когато потеглиха, реших да проверя дали пък не се търкалят там няколко незабелязани долара. Знаете какво имам предвид. И тогава видях това и го взех и, ще бъда честен с вас, вътре намерих банкнота от петдесет долара, та може да съм се облажил мъничко и…
— И защо не вземеш да млъкнеш? — прекъсна го Боб Гейлър. — Ако ни беше дал чантичката, дори и в събота, можеше да има някакво значение.
Освен обичайните козметични принадлежности на младите жени, той откри вътре визитна картичка. Тя принадлежеше на Никълъс Демарко и отгоре бяха изписани адресът и телефонният номер на апартамента му в Трибека. На гърба собственикът бе написал:
„Лизи, мога да отворя за теб някои врати в шоубизнеса и ще се радвам да го направя. Обади ми се.
56.
С доволна усмивка Дерек Олсен подписа последния лист от планината хартии, които прехвърляха разнебитената градска къща, която притежаваше на ъгъла на Сто и четвърта улица и Ривърсайд Драйв, на „Туайнинг Ентърпрайсис“ — опериращата с много милиони долари фирма за недвижими имоти, която строеше блок с неимоверно луксозни апартаменти на крачка от нея. Дерек бе настоял Дъглъс Туайнинг — председател на борда и изпълнителен директор на компанията — лично да присъства на продажбата.
— Знаех, че ще ми платиш колкото поискам, Дъг — рече Олсен. — Това, че не си имал нужда от сградата ми, бяха просто големи приказки.
— Наистина нямах нужда от нея. Просто я исках — отвърна тихо Туайнинг. — Можех да се справя и без нея.
— И да загубиш ъгъла? Изгледа? Значи за теб не би имало значение, ако я бях продал за строеж на някоя от онези нелепи груби сгради, така че изисканите ти купувачи да гледат на запад и да виждат тухлена степа? Хайде де.
Туайнинг погледна към адвоката си.
— Приключихме ли?
— Смятам, че да, сър.
Туайнинг се изправи.
— Е, Дерек, предполагам, че трябва да те поздравя.
— Защо не? Дванадесет милиона долара за площ от петстотин и шейсет квадрата плюс полуразрушена къща, за която преди четиридесет години платих петнадесет хиляди? Страхотно покачване на цената в твой ущърб. — Ликуващата усмивка изчезна от лицето на Олсен. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, знай, че ще използвам тези пари за благородна кауза. Безброй деца в Бронкс — деца, които няма да израснат в твоите претенциозни апартаменти, нито ще прекарват лятото в Хамптънс, ще имат паркове, в които да играят — парковете на Дерек Олсен. Е, кога смяташ да събориш къщата?
— Стенобитната топка ще бъде там в четвъртък сутринта. Мисля сам да я управлявам. Не съм забравил как се прави.
— Ще дойда да гледам. Довиждане, Дъг.
Олсен се обърна към своя адвокат, Джордж Роденбърг.
— Добре, хайде да се махаме оттук — рече той. — Можеш да ме заведеш на ранна вечеря. Бях прекалено въодушевен, за да обядвам. И докато се храним, ще се обадя на племенника си и на Хауи, за да ги уведомя, че къщата рухва в четвъртък сутрин. Ще им кажа, че току-що съм получил дванайсет милиона кинта за нея и всички те, до последния, ще отидат за моите паркове. Иска ми се само да можех да видя лицата им. И двамата ще получат сърдечен удар!
57.
След като излязох от апартамента на Крамърови, потеглих право към гаража на Сътън Плейс, минах покрай святкащите камери, качих се в апартамента и нахвърлях някои неща в една чанта. Сложих си най-големите слънчеви очила, които успях да намеря, за да скрия лицето си, върнах се в асансьора и слязох обратно в гаража, този път вземайки колата на майка, за да ги заблудя. А после, молейки се на Бога да не направя някоя катастрофа, излетях на улицата и направих бърз завой на Петдесет и седма улица. Профучах по Първо авеню със същата скорост, с която минах и по Деветдесет и шеста улица, опитвайки се да се изплъзна от евентуалните си преследвачи. Не исках никой да се досети къде може да отивам.