Разбира се, не можех да бъда сигурна, но когато завих надясно по Деветдесет и шеста и излязох на магистралата ФДР, определено не видях никакви медийни ванове. Магистралата, разбира се, бе наречена на Франклин Делано Рузвелт. Това ме накара да се сетя за Елиът. Прониза ме смразяващата мисъл, че ако Мак наистина е виновен за всички тези престъпления и го хванат, ще последват месеци на отразяване в медиите, както и най-страхотният процес на света. Много от клиентите на Елиът бяха от висшето общество и тънеха в пари. Знаех, че е влюбен в мама, но дали би желал да се свърже точно с този тип обществено внимание? Ако се оженеше за мама, щеше ли да понесе да вижда снимката й по таблоидите по време на съдебния процес?
В този момент той бе неин закрилник, но колко щеше да продължи това? Ако татко беше жив и Мак наистина бе извършил нещата, които току-що бях предположила, знаех, че татко ще го подкрепи. Щеше да стои зад него като скала и да обърне земята и небето, за да му осигури защита въз основа на невменяемост. Сетих се за анекдота, който Елиът постоянно повтаряше — как в отсъствието на Елинор Рузвелт избрал републиканка да играе ролята на домакиня на приема му, защото в Хайд Парк нямало нито една демократка, чието обществено положение да е равно на неговото. Зачудих се какво би казал ФДР — или Елиът, — изправен пред перспективата да бъде свързан с майката на осъден сериен убиец? Както се развиваха нещата, почти можех да чуя как Елиът казва на мама: „Нека си останем приятели“.
Докато се вливах в както винаги отвратителното движение на магистралата „Крос Бронкс“, се опитах да спра да мисля и да се съсредоточа върху шофирането. Докато движението се забавяше все повече и повече, стигайки до пълзене, извадих мобилния си телефон и успях да си запазя място на последния ферибот за Мартас Винярд от Фалмът. После си направих резервация в хотел „Винярд“ в Чапакуидик. След което изключих клетъчния телефон. Не исках с никого да говоря и никого не исках да чувам.
Когато пристигнах на острова и влязох в хотела, часът бе почти девет и тридесет. Въпреки че бях изтощена, все още не ме свърташе на едно място, затова слязох в бара, поръчах си хамбургер и изпих една след друга две чаши червено вино. След което, в разрез с всяко благоразумие от медицинска гледна точка, глътнах едно от приспивателните хапчета, които бях намерила в нощното шкафче на мама, и си легнах.
Спах непробудно цели дванадесет часа.
58.
В четири часа и тридесет минути през нощта Ник Демарко се намираше в офиса си в центъра на града, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше капитан Лари Ахърн с острото искане Ник незабавно да дойде в кабинета му. Преглъщайки въпреки абсолютната сухота в устата и гърлото си, Ник се съгласи. Веднага щом затвори, се свърза с адвоката си, Пол Мърфи.
— Тръгвам веднага — увери го Мърфи. — Ще се срещнем във фоайето там.
— Имам по-добро предложение — рече Ник. — И бездруго смятах да си тръгвам след петнайсет минути, затова Бени най-вероятно сега е на завоя за насам. Ще ти се обадя, когато се кача в колата. Ще минем покрай вас и ще те вземем.
В пет и пет, с Бени на волана, мерцедесът се движеше на юг по Парк Авеню.
— Както го виждам аз, опитват се да те стреснат — каза Мърфи на Ник. — Единствената, пак повтарям, единствената косвена улика, с която разполагат срещу теб, са два факта: първо, поканил си Лизи на своята маса в клуба и сте поговорили и второ, притежаваш черен джип мерцедес, което те превръща в един от хилядите собственици на подобни автомобили.
Той стрелна Демарко с поглед.
— Разбира се, можеше да ми спестиш изненадата последния път, когато бяхме там.
Мърфи бе снишил гласа си почти до шепот, но въпреки това Ник го сръга с лакът. Знаеше за какво говори адвокатът: за факта, че втората съпруга на Бени бе поискала ограничителна заповед срещу него. Знаеше също така, че Бени притежава отличен слух и нищо не пропуска.
Движението бе така непоносимо бавно, че Мърфи реши да се обади в кабинета на Ахърн.