Обикалях с колата наоколо към десетина минути, а после се върнах до къщата и натиснах звънеца. Отвори ми възрастен мъж около седемдесетте. Очевидно нямаше представа коя съм, но усмивката му бе приветлива. Представих се и казах, че съм разбрала от Брус, че семейството му е на гости тук.
— Заповядайте — покани ме той. — Сигурно сте някоя приятелка на Барбара.
— Господин Хановер — отвърнах, пристъпвайки през прага, — аз съм сестрата на Мак Макензи. Трябва да поговоря с нея за него.
Изражението му се промени.
— Не мисля, че идеята е много добра — рече той.
— Не става въпрос дали е добра или не — заявих. — Боя се, че е необходимо. — И без да му давам възможност да отговори, минах покрай него и влязох в дневната.
Къщата бе един от онези стари домове в стил „Кейп Код“, които бяха разширявани през годините. Дневната не беше голяма, но беше очарователна, с обзавеждане в стил от ранните колониални години и килим с клупчета прежда. Над главата си чух звуци от бягащи крака, писъци и смях. Съдейки по гласовете им, децата със сигурност бяха малки. Спомних си, че бях чула, че Барбара и Брус Гълбрайт имат момче и две момиченца близначки.
Ричард Хановер бе изчезнал, вероятно да съобщи на дъщеря си за появата ми. Докато чаках, три малки момиченца слязоха с трополене по стълбите, следвани от момиче на около единадесет години. По-малките се втурнаха към мен. Две от тях очевидно бяха близначки. Момичетата се скупчиха около мен, очаровани, че имат гостенка.
— Как се казваш? — попитах, сочейки към едната от близначките.
— Саманта Джейн Гълбрайт — отвърна гордо тя. — Всички ме наричат Сами и днес ходихме с ферибот до Кейп Код.
„Били са на целодневна екскурзия до Кейп Код“ — помислих си. Посочих към другата близначка.
— А ти как се казваш?
— Маргарет Хановер Гълбрайт. Кръстена съм на баба си, която е в рая, и всички ме наричат Маги.
„И двете момичета са наследили русата коса на майка си“ — установих.
— А това вашата братовчедка ли е или някоя приятелка? — попитах, сочейки към другото малко момиченце.
— Това е Ава Грейс Грегъри — нашата най-добра приятелка — обясни Саманта. Ава Грейс направи една крачка към мен и грейна в усмивка. Саманта се обърна и подръпна по-голямото момиче за ръката. — А това е Виктория Самърс. Когато сме тук, тя ни идва на гости, а понякога ние й ходим на гости в нейното ранчо в Колорадо.
— Понякога и аз отивам с тях — сериозно ми съобщи Ава Грейс. — А моят татко ни заведе всичките до Белия дом.
— Аз никога не съм ходила там — казах й. — Това е прекрасно.
„Обичам децата — казах си наум. — Един ден ще имам поне четири, надявам се.“
— Добре, деца. Качете се горе и се измийте, преди да стане време да излезем на вечеря.
Тонът на гласа бе небрежен, а децата бяха обърнати с лице към мен, така че не можеха да видят израза на лицето на Барбара Хановер Гълбрайт. Тя ме погледна с такава омраза, че единственото, което можех да изпитам, бе удивление.
Бях я срещнала веднъж на вечеря, когато бях шестнадесетгодишна. Тогава останах с разбито сърце, защото ми се бе сторило, че Ник е увлечен по нея, но сега той твърдеше, че тя пък била влюбена в Мак. Изведнъж се зачудих дали разгадавам правилно изражението й. Презрение ли бе това, което виждах в присвитите й очи и в движенията на напрегнатото тяло, или нещо друго?
Момичетата се сбогуваха в хор и се отправиха нагоре по стълбите.
— Предпочитам да разговаряме в кабинета.
Последвах я по тесния коридор. В края му имаше голяма кухня, която преминаваше в семейна стая. Кабинетът бе помещението отляво преди кухнята. Предположих, че това е мястото, където Ричард Хановер прекарва вечерите си, когато е сам. Шарките на тапетите бяха ведри, килимът — на фигурки. Обзавеждането се състоеше от средно голямо бюро със стол пред него и кресло с регулируема облегалка, обърнато към монтирания на стената телевизор. Отляво зад креслото имаше лампа за четене, а близо до него бе поставена кошница с книги и списания.
Можех с лекота да си представя баща си в тази стая.
Барбара затвори вратата и седна зад бюрото, като ми остави единствено креслото, което изглеждаше прекалено голямо и твърде дълбоко за мен. Знаех, че Барбара е на възрастта на Мак — тридесет и една години, — но тя бе от жените, чиято ранна красота скоро увяхва. Лицето й, което си спомнях като безупречно красиво, сега бе прекалено слабо, а устните й — твърде тънки. Водопадът от руса коса, на която някога се бях възхищавала и завиждала, сега бе здраво стегнат в кок шиньон. Но тя все още бе неустоима по един елегантен, аристократичен начин. Реших, че нейното властно присъствие сигурно е утеха за родителите на нейните малки пациенти.