— Отговорът е съвсем прост. Брус ме обича. Винаги съм го знаела — през всичките ни години в „Колумбия“, още от първи курс, след като направих аборта, отидох в една хотелска стая и взех приспивателни хапчета. А после реших, че искам да живея. Позвъних на Брус. Той дойде незабавно, без да губи нито миг. Спаси живота ми. Винаги ще бъде до мен и аз го обичам заради това, а с времето се научих да го обичам и заради него самия. Сега ми направете услуга и се разкарайте от тази къща.
Останалата част от първия етаж бе съвсем тиха, докато вървях по коридора към входната врата. Чувах гласовете на децата от първия етаж и предположих, че Ричард Хановер ги е задържал там, за да не чуят какво си говорим с Барбара.
Ако можех да опиша чувствата, които изпитвах в този миг, щях да кажа, че се чувствах като погълната от вихрушка, която ме блъска напред-назад и ме удря между две противоположни стени. Сега най-после знаех защо брат ми бе изчезнал. Мак бе проявил неописуема себичност, не бе искал да постъпи в юридическото училище, не бе обичал Барбара и новината за бременността й го бе подтикнала да избяга. Дори и цитатът на онзи запис изглеждаше логичен.
В негова защита трябва да отбележа, че навярно е разчитал Барбара да отиде при родителите ми, за да й помогнат да издържа детето му.
Недвусмисленото заявление на Барбара, че Мак не е виновен за тези престъпления, негодуванието, което бе показала, задето изобщо мога да обмислям съществуването на тази възможност, бе за мен едновременно упрек и облекчение. В съзнанието си се бях опитвала да му изградя защита въз основа на невменяемост. Сега, каквито и страхове да бях таила, че е способен да отвлича и убива жени, с тях бе свършено веднъж завинаги. Вече можех да заложа безсмъртната си душа, че е невинен.
Тогава кой правеше това? Кой? — запитах се, докато се качвах в колата. Разбира се, отговор нямаше.
Върнах се обратно в хотела, като стисках палци дано мога да удължа престоя си. Мястото приличаше повече на странноприемница, отколкото на хотел, и имаше само осем или десет стаи. Когато излязох по обяд, бях възнамерявала да си тръгна в шест часа следобед и сега трябваше да платя глоба, задето не бях спазила крайния срок за напускане.
Слава богу, стаята ми все още бе свободна. Не мислех, че бих могла да изчакам до тръгването на ферибота и после да шофирам до вкъщи в сегашното си психическо състояние. „При какво да се прибирам?“ — запитах се горчиво. При медиите, които ме гонеха по петите? При пълните с недвусмислени намеци обаждания на Барът? При майка, която я нямаше у дома и която не искаше да ме вижда? При „приятеля“ Ник, който по всяка вероятност просто ме използваше, за да очисти собственото си име?
Качих се на горния етаж. В стаята беше студено. Бях оставила един прозорец отворен и икономката не го бе затворила. Сега го затворих, включих терморегулатора и се погледнах в огледалото. Изглеждах изпита и изтощена. Косата, която бях оставила да пада свободно, сега висеше безжизнено по раменете ми.
Грабнах хавлията, собственост на хотела, от гардероба, влязох в банята и започнах да пълня ваната. Три минути по-късно започнах да чувствам как топлата вода започва да се просмуква в замръзналото ми тяло. Когато започнах да се обличам, избрах спортния костюм, който, слава богу, бях взела със себе си. Чувствах се добре в него — закопчан високо на врата, той оставяше открити само лицето и главата ми. Завъртях косата си на една страна и я прихванах с фиба, а после си сложих малко грим, за да прикрия стреса, който виждах в очите и в израза на лицето си.
Винаги съм се развеселявала при вида на знаменитости, които се крият зад тъмни очила. Често се чудех как изобщо успяват да прочетат менюто, когато седнат в някой ресторант. Тази вечер самата аз си сложих очилата, които бях носила, докато шофирах предния ден. Те закриваха половината ми лице и ме караха да се чувствам в безопасност.
Взех си дамската чанта, слязох на долния етаж и отидох в ресторанта, където за свое разочарование установих, че няма нито едно свободно място, с изключение на една голяма маса в средата с табелка, че е резервирана. Метрдотелът обаче се съжали над мен.
— Има една малка маса в ъгъла, близо до вратата на кухнята — каза той. — Обикновено не я препоръчвам на клиентите, но ако нямате нищо против…
— Ще бъде чудесно — съгласих се.
Бях там достатъчно дълго, за да си поръчам чаша вино и да прегледам менюто, когато те влязоха в салона. Доктор Барбара Хановер Гълбрайт, баща й, четирите момичета. И още някой. Момче на девет-десет години, момче с пясъчноруса коса, чието лице разпознах с такава сигурност, с каквато бих разпознала своето собствено, ако се погледнех в огледалото.