— Мисля, че подобна игра би била напълно в стила на този тип, с когото си имаме работа.
Барът сви рамене.
— Да, вярвам, че тя вярва в невинността му. Сега вече вярвам също така и че тя не е във връзка с брат си. Ако той е този, който на два пъти е звънил в апартамента на майка й, използвайки мобилния телефон на Лизи, значи това е просто още една от неговите игрички.
Телефонът на Ахърн иззвъня. Когато капитанът вдигна слушалката, изражението му се промени, после той каза:
— Уверете се, че не е станала някаква грешка. Когато прекъсна връзката, обясни на останалите:
— Когато е била на двадесет и четири години, Лил Крамър е прекарала две години в затвора. Работела за някаква възрастна дама. Когато жената починала, се оказало, че много от бижутата й липсват. Лил била осъдена заради кражбата им.
— Признала ли е? — попита Барът.
— Никога. Но това няма значение. Била е осъдена на съдебен процес. Искам да ми доведете нея и Гюс Крамър още в тази минута. — Огледа присъстващите в стаята. — Добре. Всички знаете какви са задачите ви. — Погледът му падна върху Барът, който почти заспиваше прав. — Рой, върви си у дома и легни да спиш. Значи наистина си убеден, че Каролин не е във връзка с брат си?
— Да.
— Тогава отмени опашката й. Не разполагаме с достатъчно доказателства да задържим Крамърови, но когато излязат оттук, искам да започнете да ги следите.
Докато детективите се обръщаха, за да излязат, Ахърн каза нещо, за което допреди миг не бе сигурен, че иска да сподели.
— Слушах този запис поне сто пъти. Ще ви кажа нещо, което може да звучи налудничаво, но ние си имаме работа със смахнат. На записа се чува как Лизи крещи, а после задъхване и давене, но после той прекъсна връзката. Всъщност не я чухме как умира.
— Наистина ли смяташ, че може още да е жива? — попита Гейлър невярващо.
— Мисля, че подобна игра би била напълно в стила на този тип, с когото си имаме работа.
63.
След крясъците, които си разменихме с детектив Барът, се качих на горния етаж, за да намеря множество загрижени съобщения от Ник и Елиът на телефонния секретар. „Къде си, Каролин? Моля те, обади ми се. Безпокоя се за теб.“ Това беше от Ник. Последното му съобщение бе оставено в полунощ. „Каролин, клетъчният ти телефон е изключен. Когато се върнеш, моля те, обади ми се, независимо кое време е.“
Елиът бе оставил три съобщения, последното в единадесет и половина. „Каролин, мобилният ти телефон е изключен. Моля те, обади ми се. Толкова се тревожа за теб. Видях се с майка ти тази вечер и виждам, че сега е по-силна емоционално, но се чувствам така, като че ли със загрижеността си за нея може би съм ощетил теб. Знаеш колко си ми скъпа. Обади ми се веднага щом получиш това съобщение.“
Да слушам всички тези съобщения, да усещам загрижеността в гласовете и на двамата ме накара да се почувствам така, като че ли след ледена буря най-после съм се озовала в топла стая. Обичах ги и двамата, но нямах намерение да им звъня в три и половина през нощта. Бях излетяла от ресторанта в Мартас Винярд, без да вечерям и сега осъзнах, че умирам от глад. Отидох в кухнята, изпих чаша мляко и изядох един сандвич, намазан наполовина с фъстъчено масло. Не бях яла фъстъчено масло от цяла вечност, но в този миг по някаква неизвестна причина умирах за него. После се съблякох и се строполих в леглото. Бях толкова напрегната, та не мислех, че ще заспя, но се унесох в мига, в който затворих очи.
Попаднах в лабиринта на тъжни сънища, ридаещи сенки и още нещо. Какво беше то? Чие лице се опитвах да видя, докато то се изплъзваше от мен, объркваше ме и ме измъчваше? Не беше Мак. Когато го сънувах, виждах десетгодишно момче с пясъчноруса коса със зализан кичур и широко разположени очи. Синът на Мак. Моят племенник. Събудих се към осем часа, облякох пеньоар и все още наполовина грохнала от изтощение, слязох на долния етаж и отидох в кухнята.
В светлината на утрото кухнята изглеждаше успокоително позната. Когато мама отиваше на почивка някъде, винаги даваше на дългогодишната ни икономка малка ваканция и тогава Сю идваше само веднъж седмично, за да поддържа апартамента чист и спретнат. Всички малки знаци ми подсказваха, че е била тук вчера, докато съм била във Винярд. В хладилника имаше прясно мляко, а писмата, които бях захвърлила на един плот в кухнята, сега бяха подредени едно върху друго. Благодарих на Бога, че бе дошла през единствения ден, когато ме нямаше в апартамента. Просто не бих могла да понеса, ако започнеше да ми съчувства заради Мак.
Нямах ни най-малко желание да ям каквото и да било. Главата ми обаче се бе прояснила и знаех, че трябва да взема някои решения. Опитах се да ги обмисля над три чаши кафе.